Много преди Боб Дилън да получи Нобелова награда за литература Мишел Уелбек опита обратното – да стане рок (рап, поп) звезда. Първите му записи за France Culture са от 1995-а, сценичните му изяви обаче (техно-фестивала в Иер) са година след като става – скандално за някои – известен с „Елементарните частици“. Дори специално за него бе създаден изразът софт-рап. Ето един от запазените му лайфове от началото на века:
Наскоро излезе албум с бонус тракове, в който Уелбек рецитира свои текстове от сборника „Ренесанс“. Музиката е от недовършени за времето си парчета на рокаджията Бертран Бюргала. Ако текстовете на Уелбек са си отвсякъде извън времевите ограничения – въпреки присъщите референции, същото не може да се каже за застиналата някъде във времето на Софт Машийн музика с електрическо пиано и малко стринг за разкош.
Опитах се да си визуализирам известната му от „Лансароте“ Playa Blanca, където преди няколко седмици нарочно държах да се гмурна – не, немските лесбийки от романа (загатнати в стихотворението) ги нямаше извън сезона, а пред английския пъб скучаещ келнер подрънкваше на тимпле. В едноименното заглавие йониката на Бюргала е на границата на патетиката, строго охранявана от привидно безстрастния тембър на Уелбек и резултатът лично за мен е сред двете най-сносни парчета. Другото е като негова макси-версия, където с авторски рифове се включват и музикантите от бандата, но въпреки привидния непукизъм, носталгията по Тото Кутуньо и незабравимата му разработка от Джо Дасен („L’été indien“) ни наблюдава доста отвъд заглавието „Plein été“ с добавката, че на плажа е останал само един презерватив.
Ако сте фенове на Уелбек – писателя, и сте достатъчно непредубедени – плейлистът е за вас. Но ако държите на интегралността на един творец, какъвто е моят случай – смело прескочете бонус и останалите парчета или поне не се сърдете, че те са еднотипни и донякъде досадни, особено ако не сте чели Уелбек в оригинал. Като човек, занимаващ се предимно с джаз, съм направо щастлив, че на Мураками – въпреки, че е имал джаз-бар – не му бе хрумнало да се включи в проекта на триото на Емил Виклицки „Кафка на плажа“. И се питам, защо Уелбек не бе оставил шансониета като Жан-Луи Обер да припяват в негова компания текстовете му?
И понеже започнахме с наградите, не е излишно да цитираме Уелбек (носител на „Гонкур“ за 2010 г.), който в книжката към албума твърди, че „наградата е нещо, което след определена възраст започваш да получаваш, стига да имаш отлични препоръки; да я отказваш е детинско, но най-важното е да е незаслужена“.
