В рамките на фестивала „Синелибри“ се състоя една среща, която не остави нито един зрител равнодушен. Събитието бе по повод прожекцията на филма „Хомо Фабер“ (1991) на германския режисьор Фолкер Шльондорф, заснет по едноименния роман на Макс Фриш. Шльондорф беше в София, за да получи награда за цялостно творчество на фестивала „Синелибри“, но и за да представи автобиографичната си книга „Светлина, сянка и движение“ и последния си филм „Завръщане в Монтаук“.
Вместо да се фокусира върху филма си обаче, режисьорът посвети срещата на наскоро починалия писател и актьор Сам Шепърд (1943-2017), който изпълнява главната роля, партнирайки си с Жули Делпи и Барбара Сукова. Преди началото на прожекцията Шльондорф все пак сподели, че изборът да екранизира този роман е до голяма степен свързан с неговия живот. Въпреки че прочел романа в ранна възраст, идеята да го екранизира дошла 15-20 години по-късно, когато самият той се намирал в труден етап от живота си. Чувствал се изгубен, не знаел дали иска да продължава да се занимава с кино, имал проблеми и с брака си. Тогава изведнъж си спомня за книга, четена толкова отдавна. Дал си сметка, че навремето изобщо не е вникнал в смисъла ѝ и чак сега истински разбирал драмата на този човек, който непрестанно си мисли, че контролира живота си.
Първият му избор за ролята бил Уилям Хърт. Въпреки че Хърт бил единственият артист, който всъщност е чел книгата, той отказал ролята за сметка на друг филм. Шльондорф не познавал лично Шепърд, но го бил гледал във филма „Истинските неща“.
Ето какво си спомни Шльондорф за личността на покойния Сам Шепърд и за съвместната им работа:
Сам Шепърд така и не се почувства удобно в амплоато на актьор. Още от самото началото ми каза: „Добре, но аз всъщност не съм актьор, аз съм писател.“ Отговорих му, че в поведението му се усеща много силно присъствие и има изразен език на тялото, затова мисля, че ще се справи. Беше му неудобно, когато е пред камерата, защото имаше чувството, че се продава, предавайки чувства, които не винаги изпитва.
И въпреки това ме изненада по време на снимките в Париж. Става дума за сцената с него и Жули Делпи, в която те приключват обяда си в едно парижко бистро е и той ѝ казва: „Ти отиваш в Атина, а аз – на конференция. Когато пристигнеш, ми изпрати пощенска картичка, за да знам, че си добре“, след това докосва периферията на шапката малко в стила на Гари Купър и се очаква двамата повече никога да не се срещнат. Направихме няколко дубъла и започнах да усещам, че дори и без много думи на сцената се натрупват доста емоции.
Той напусна бистрото, аз обявих край на сцената и започнах да чакам асистентът да го върне обратно. След малко обаче той ми каза, че нещо със Сам не е наред. Аз също излязох на улицата, завих зад ъгъла и го видях облегнат на една стена като каубой. Беше в доста лошо състояние. Попитах го дали всичко е наред. Той ми отвърна: „Дай ми минутка и ще се оправя, просто току-що осъзнах, че няма да мога да понеса още една загуба в живота си.“ Оказа се, че той съпреживява сцената. Имаше дарбата да се поставя в ситуацията, особено след като знаех, че тогава и той преминаваше през труден момент в собствения си брак.
И още един урок за млади артисти – накрая, когато трябва да носи Жули Делпи на ръце, за да намери помощ и да я заведе в болница, той извика в съзнанието си спомена, когато неговата собствена дъщеря си изгорила ръцете в пожар някъде в Минесота, а той е трябвало да я отведе в болница. Помогна му да мисли за това, докато всъщност носеше Жули Делпи. Такъв актьор беше той – не можеше да играе, трябваше да го изживява.
Макс Фриш също много хареса неговото присъствие във филма. В романа обаче героят е швейцарски инженер, а не американски каубой, въпреки това на Фриш му допадна сухото присъствие на Сам. Единственото, което писателят не разбираше, беше защо не сваляше шапката си, когато сяда на леглото. Това идваше в повече за един швейцарец, за един добре образован и възпитан джентълмен, какъвто беше господин Фриш. Той самият е бил архитект, преди да стане писател.
Преди да започнем работата по филма, аз попитах Фриш дали наистина трябва действието да е разположено през 50-те, защото ще е много скъпо да намерим самолета, колите и всичко останало от това време. И дали не може историята с един толкова рационален инженер да се случи в наши дни? Тогава той ми отвърна, че историята била съвременна по време на нейното написване, но въпреки това не мисли, че някой инженер в днешно време би имал такава несломима вярва в силата на технологиите. През 50-те години ние наистина вярвахме в бъдещето на инженерните науки. В Египет беше построен Асуанският язовир и всички смятахме, че това ще сложи край на бедността в страната. Колите по онова време приличаха на летящи през космоса ракети, беше времето и на самолетите „Супер Констелейшън“, които бяха естетически шедьоври.
Това беше един кратък период след войните в Япония и Корея, в който ни се струваше, че бъдещото на човечеството е светло. Затова той смяташе, че е важно да запазим тази наивност на главния герой. Тогава аз го попитах защо, след като времето е било толкова оптимистично, Жули Делпи трябва да умре накрая. Би могло да има лек и тя да оживее. А той отвърна: „И тогава какво? Майката, мъжът и дъщерята ще завият щастливо до края на живота си. Това не може да стане, само тежкият край има резон тук.“
Това е същността на трагедията – героят, естествено, не е виновен. Ако виновният бъде наказан, тогава е налице мелодрама. Когато обаче невинният е наказан от боговете като при древногръцката трагедия, тогава божественият гняв е сляп. Затова и краят на „Хомо Фабер“ трябва да е толкова суров. Тогава му казах, че публиката ще бъде много натъжена, а той отвърна: „Всъщност не, това е красотата на изкуството – когато гледаме как героите умират на сцената или на екрана, ние имаме пред себе си хора, които не съществуват в реалността, а ние в реалния живот оцеляваме. Така всъщност оплакването на тези призраци ни помага да продължим да живеем. Така ставаме съпричастни на тяхната болка, но знаем, че тя не е наша“. С това приключвам своята „лекция“.
Срещата с Фолкер Шльондорф се състоя на 18.10.2017 г. във филмотечно кино „Одеон“, а екранизацията по едноименния роман на Макс Фриш е достъпна в Ю Тюб.
