От началото на века почти не пропускам един от най-иновативните фестивали във Франция, където заедно с програматори от други страни попълваме колекциите си с музики за споделяне на живо и чрез технологиите. 36-ото издание бе като че ли с една идея по-еклектично от предишните и почти 100% от артистите му заслужено са част от избора както на организаторите (мерси, Дени, Корин, Севрин), така и на плейлистите на „Дуенде“. А както се оказа при срещата ми с кмета на Кутанс, също и от неговата лична:
В четирите концертни дни (повечето вечер с изключение на Гарбарек с Трилок Гурту в ранния следобед) качествената музика сгорещяваше страстите успоредно с летните жеги навън. За роденият в Мисури Пат Матини това не бе достатъчно да се раздели с любимия си десен моряшка фланелка, но доста забележим нов елемент в програмата му бяха новата басистка от азиатски произход и английското пианистично дарование, което даде от себе си всичко, за да не ни липсва изначалния за кариерата на Пат Лайл Мейс. Соловото начало с тригрифния „Пикасо“ вкара аудиторията в джаза с всичките му плюсове на интимността въпреки пазарното хале, превърнато в добре озвучена зала. Последователно блендовете на различните му инструменти ни препращаха към щрайх-звучене, испански ритми, класически блуз и най-вече интеракция с останалите музиканти, раздаващи се с пленителни усмивки а ла Пат. Бисът отново бе соло – в случая медли от неповторимите му композиции Phase Dance/Minuano/Midwestern Nights/The Sun in Montreal/Omaha Celebration/Antonia/Last Train Home. Неслучайно в началото, обръщайки се към всички нас (нещо, което Гарбарек например никога не прави), Пат подчерта, че след толкова години всичките му авторски парчета се размесват в едно цяло.
Не останах да го изчакам пред гримьорната, защото младият гений Джейкъб Колиър, за който бях научил две години по-рано на същия фестивал от Оливър от Бейбъл Лейбъл и не закъснях да ви го представя, вече бе шашнал тези, които за пръв път откриваха комбинацията талант/инвенция/технологии. Накратко – създадената по негова идея в Масачузетския технологичен институт програма позволява не просто „за-лупване“, а истинско мултиинструментално one man show, където започната на един инструмент тема се развива при включването на втори инструмент и така до шестте, най-често използвани от Джейкъб (пиано, клавишни, перкусии, китара, бас, мелодика) плюс гласа му, превръщан в акапелен хор.
На видеото виждате и как смесванията (звук и картина, всичко в реално време) създават усещането за утрешния ден в най-добрите му измерения. Безкрайната енергия, присъща на двайсетте му години бликаше най-вече в авторските му балади. Обръщайки се към публиката с нелесното искане за синхронен канон (не по Пашабел) и едновременно подавайки на двете страни, всички, които се опитахме да следваме само нашата партитура и да се абстрахираме от едновременния отговор на другата половина на залата, бяхме като побъркани как нито за секунда младият ни диригент не се поддаде на раздвоението.
След подобни концерти, и новият „американски“ проект на Юн Сун На,
и близкоизточната поезия на Дафер Юсеф (о, колко и в двата случая ми липсваше китарата на Нюен Ли) бяха като едни шипящи на небцето мехурчета щастие върху соления морски привкус, оставен от проекта на прекаралата последните три години като резидентен музикант в Кутанс тромпетистка Ерел Бесон с проекта „Около Чет“, където в неговата роля се включи и приятелят ни Ерик Трюфа, когото до този момент всички идентифицирахме по-скоро с Майлз. И понеже след концерта му се видяхме за кратко и го бъзнах дали би поканил следващият в програмата Ян Гарбарек, отговорът бе в същия стил – „Поканих го, но не прие“.
Не се учудвам – подобно на Летящия цирк на Монти Пайтън, Гарбарек оставяше по няколко номера на вечните си сайдмени, превръщайки концерта в два дуета, три соло акции и съвсем малко квартет, като след катака на Трилок, в момента, в който си помислих как сега ще излезе Теодосий да поръси малко мерудия, Гарбарек направи крачка напред с една флейтичка и разбрах, че за мен фестивалът е свършил.
Но не – в Culturebox открих толкова хубави други неща, на които нямаше как да присъствам, че с право мога да споменавам Джазовете под ябълковите дървета като Празници без край (за да не се налага да пренаписваме Хемингуей). Разбира се, множественото число на джаз не съществува (поне досега) нито на български, нито на френски – просто е хрумка на Дени Льо Ба, директора на фестивала. И тази множественост за една година повишава с два пункта продадените места за концертите до рекордните (засега) 96%! Но цифрите не могат да покажат настроението, с което ни зарежда Ерел Бесон с парчето си Lulea’s Sunset – без никаква редакторска намеса, то съвпадна до секунда със залеза до Кутанс. Залез, събиращ в един петминутен секанс трима въдичари (баща с момиченце и момченце), двойка прегръщащи се влюбени, младо семейство с количка, гушкащи поред бебето, самотник и възползващ се от прилива плувец. Как да не обичаш джаза!
