Стана повече от ясно, че стената на Тръмп и забраната гражданите на седем държави от Близкия изток и Източна Африка да влизат в САЩ ще се превърнат в символи на първата година от управлението на новоизбрания президент.
Както става с почти всяка медийна информация по значими теми в условията на глобална и най-вече дигитална журналистика, мненията по отношение на стената са полярни. Полярността на мненията сама по себе си не е нещо лошо, тъкмо напротив – плурализмът и правото да изразяваш гледна точка са в основата на демократичния свят. Въпросът обаче е в това, че прекаленото и безкрайно говорене по една тема я олекотява и в крайна сметка я превръща във виц. Така се случи, между другото, и с казуса около пътуването на нашия нов президент с военен самолет на работна среща в Брюксел.
И шегите сами по себе си нещо хубаво, отново част от демократичните принципи и свободата на словото. Лошото, според мен, идва, когато започнем да подхождаме към сериозни теми лековато, когато започнем да говорим уж сериозно и с авторитет, без да усещаме, че нещата стават карикатурни.
Преди известно време се появи новина за проект на холандската архитектурна фирма Faro, която имала план как да направи казуса около изграждането на стена по границата между САЩ и Мексико приемлив и за двете страни. Разковничето според холандските архитекти и еко активисти е оборудването на стената със соларни палени, които да произвеждат „безплатно“ електричество за Мексико, за да може по този начин държавата да си „избие“ парите, които САЩ ще ѝ вземе за стената. От страната на САЩ пък да се направят парници, които да изпращат екологична храна към пограничните райони на Мексико.
На първо четете идеята не изглежда зле, нещо от рода на „и агнето цяло, и вълкът сит“. Само на първо четене обаче, защото, след като човек се запознае с фактите, нещата придобиват малко по-различни и… плашещи измерения.
Това, което остава скрито зад симпатичното чертежче, е че стената между двете държави в момента (стена вече има) е дълга около 1000 километра, а плановете на Тръмп са тя да достигне около 3200 км. Много панели и найлон за парници ще идат, за да я направят цялата „еко“. Освен това се очаква общата ѝ стойност да е около 25 милиарда долара, като в тази сума се включват само материалите, но не и трудът. Самото допускане от страна на холандците, че Мексико наистина ще плати за нея, е малко странно. Но дори и това да стане по някакви неведоми начини, избиването на парите ще отнеме малко повече време, отколкото предполагат зелените холандци.
Но да оставим техническа страна на нещата. Еко идеята не взема и друго предвид. 95% от кокаина и синтетичните наркотици, употребявани в САЩ, влизат през същата тази граница, така че работниците със соларните панели може да се спречкат със слънчевите картели. Пък и транзитът по границата не е еднопосочен, защото Мексико внася нелегално оръжия от САЩ, при това доста – около четвърт милион огнестрелни единици годишно.
Като прибавим към това и нелегалните каналджии, които всички наричат „койоти“, и хилядите хора, които се опитват да пресичат границата по всякакви опасни и безразсъдни начини, само и само да се докопат до другата страна, нещата придобиват реални и страшни очертания. За последното десетилетие около границата са намерени над 3800 тела на хора, загинали в опити да я прекосят. Една част от тях са били убити от самите трафиканти, а други просто са умрели от глад и жажда. И всичко това въпреки камерите, патрулите, дроновете, катерите по р. Рио Гранде, наблюдателния цепелин (бялото нещо на снимката), малката армия, която е струпана от САЩ по границата и бюджетът от 13,5 милиарда долара годишно за охрана.
Дали соларните панели ще решат всички проблеми? По-вероятно е тези практики да продължат, а и да става по-лошо, защото изграждането на стени не е спасило никого и не е решило нито един проблем – питайте германците и китайците, те знаят. Стените не решават проблеми, а соларните панели, парниците и всички находчиви еко решения не правят стените по-малко стени. Не искам обаче да се нахвърлям върху еко идеите, защото сами по себе си те са чудесни и са важна част от съвремието ни. Понякога обаче те не идват нито в правилния момент, нито на правилното място.
Накрая искам да споделя и още нещо, за което все повече се замислям. Не започва ли еко каузата да се превръща в някаква всеобща панацея, под която да крием грешките си, както домакините прикриват кулинарните си неуспехи под дебел пласт майонеза. Нима всички световни проблеми, всички кризи и войни ще приключат, ако ги накичим със соларни панели, вятърни генератори и водни турбини? Не започнаха ли някои хора да смятат, че екологията е отговорът на всички проблеми? А истината е, че на онзи, който прескача оградата, не му пука особено дали се катери по соларни панели или бодлива тел и че няма особено значение дали онзи, който го чака от другата страна с автомат, стои в зеленчукова леха или насред голата пустиня.
