Някъде ги наричат бардове, другаде – поети с китари, а всъщност май навсякъде са част от т.н. прокълнато поколение. Духовните наследници на менестрелите и трубадурите рядко превръщат в пари мечтите си, не само защото авторските права никога не носят повече от 10% от цената на диска. Но влиянието им далеч не е само сред младите романтици. Темите и идеите им са като феникс.
Без значение дали Гарсия Лорка пише нови строфи във фламенкото, които после ще преоткриваме с Педро Итуралде и Пако де Лусия или разказва какво е да си поет в Ню Йорк, което се преразказва от Ленърд Коен, който на свой ред е пре-преразказан от Енрике Моренте, посветилата му цял албум любимка Ана Белен, Силвия Перес Крус… (Във видеото виждаме Коен на фона на Aлхамбра, в чието подножие Лорка изчезва завинаги).
Съдбата на Борис Виан е да не изчезне никога, чрез хумора на Анди Чанго, Серж Генсбур чрез провокациите на Музика нуда (Петра Магони-Феручо Спинети), Висоцки – отново в тяхно изпълнение, но и в ребетико гимнастиките на Винисио Капосела. Том Уeйтс е сюблимен в джаз-минимъла на Улф Вакениус и Юн Сун На, подобно на Ник Дрейк в китарната версия на Миша Фицджералд Мишел или посветения му албум на „бразилската“ полякиня Гражина Аугушчик. Или както е забелязал друг от обичайните заподозрени – Хорхе Дрекслер, „nada se pierde, todo se transforma” – нищо не се губи, само си променя формата – пълният текст е тук. А, и да не забравяме Джовани Мирабаси, кръстил джаз-версиите си на т.н. „революционни песни”, записани в Хавана със семплото Adelante:
Оставяйки Коен на страна, да хвърлим по едно око към другите останали живи „нови трубадури”, както в Куба наричат младите през 60-те защитници на каузата на Фидел с китарни и гласни струни. Единият от тях, Пабло Миланес отдавна е обърнал гръб на революционния патос – не че в най-хубавите му песни (Йоланда) той е бил водещ. Неговият „брат по оръжие” Силвио Родригес в момента е най-праволинейният му опонент. Опитите ми да го интервюирам при последното му турне в Испания през април бяха посрещнати първоначално с ответна молба за „политически коректни” въпроси, допълнителни разяснения какво съм имал пред вид с определени думи, акредитация и стриктно мълчане като комунист на разпит от страна на агентите и промоутърите му. На входа на залата разбрах от испанските си колеги, че и с тях е било същото, като най-много да са получили еднозначни или едносрични отговори на около една трета от въпросите си. Иначе залата пя с него като със стар приятел, комуто прощаваш всичко.
С тази разлика, че от останалите културологични феномени, Дилън се преориентира към джаз-идиома без да може да убеди дори закостенелите блусари,
докато Азнавур, преразказващ за N-ти път историята на френския май’68 се оказва бенефициент на щедри субсидии за… млади изпълнители (166 000 евро за албума му ot 2015 Encores). За щастие има неколцина останали верни на кредото си cantautores като каталонеца Жоан-Мануел Серат и италианеца Паоло Конте, с които предпочитаме да завършим този плейлист, без да пропуснем и красивата Ана Белен на живо:
https://youtu.be/h9Xvkn4AOMY
