Токороро е един от по-малко известните символи на Куба – птичка от семейството на свещения за ацтеките кетцал. Според вярванията, тя умира, когато е затворена в клетка.
Малко над трийсетгодишният Алфредо – композитор и пианист, син на певеца Алфредито Родригес, от девет години работи в САЩ след „откриването“ му от Клод Нобс, който го представя във вилата си над Монтрьо на приятеля си Куинси Джоунс. Еклектика и „глокализъм“ (по Стюарт Никълсън) – така накратко може да се определи опияняващия дестилат от карибски мотиви, афро ритми, фламенко, танго, европейска класика, индийски маками, средиземноморски напеви с близкоизточен полъх в албума, с който Алфредо ме впечатли в 2016.
Протагонистите тогава бяха Ришар Бона и Ибраим Маалуф. Две версии на шеговитата Ay, Mamá Inés, обграждат религиозно-вдъхновената Jesu, Joy of Man’s Desiring на Бах, разказът за хаванските улички с простряно пране Sabanas Blancas е не по-малко откровен от търсенето на обща генеалогия в Raices. А решението да се използва като увертюра изненадващия с контрастите си прочит на Чан Чан носи определено почерка на продуцента Куинси Джоунс. Две години и малко по-късно последният дава благословията си за един вдъхновен препрочит на „Трилър“. Този път в „Дуолог“ до Алфредо е сънародникът му, с десет години по-стар „американец“ от него, един от героите на Calle 54, Педрито Мартинес.
Нито прекалено комерсиален, нито прекалено абстрактен, поредният авторски албум на Алфредо Родригес се вписва в най-добрите творчески търсения в традициите на Бебо и Чучо Валдес, но и на Роберто Фонсека. Но и в традицията Ida y vuelta – музиката, тръгнала от Европа, в сегашния случай – Африка и стигнала до Америките, за да се върне отново до изначалните си пространства и да ни изненадва приятно с жизнеността си.
Подобно на красивата птичка, тя не може да бъде затворена в клетка, дори и в тази на т.н. уърлд/етно/джаз. В началото на юни се надявам да мога да ви ги представя с нарочно интервю от любимия ни фестивал в Кутанс, където ще са заедно с „Мистериите„.
