Втората половина на 70-те попадам в компания, където съм определено най-младият. Съпругата на известен ТВ журналист изпитва присъстващите с чисто новия си касетофон. Соло пиано. „Шопен, Моцарт, Лист, Бах, ама…“ „Ленън-Маккартни“ – изтърсвам без да ми пука – нали младите се учат с грешките си. Оттогава досега рядко попадам на колега, който да е чувал за белгийския композитор и пианист Франсоа Глорио, който тази година навърши 86 и има смисъл да бъде запомнен, най-малкото заради „класическите“ си рекомпозиции по „Бийтълс“:
Друг изпреварил времето си автор, пренаписващ класиците в етно-звучене е Юг де Курсон. Средата на 90-те, говорим си в хола му на площадчето в Монмартр, наскоро кръстено на съседката му Далида. Тогава вече е записал „Ламбарена – Бах в Африка“ и му предстои да издаде „Моцарт египтянинът“. Българската връзка е навсякъде – от съпругата му Силвия до музикантите от оркестрите на БНР, а и не само. Нали предаването ми е „Джаз+“, програмирам го смело. Има защо – „О‘Страваганца“ (Вивалди в Ирландия) далеч не е последното негово съ-произведение, което звучи и до сега в „Дуенде“.
Няколко години по-късно на джаз-фестивала в Монреал попадам на кларинетиста Еди Даниелс и джаз-прочитът му на „Годишните времена“ на Вивалди. Цикълът е любим на джазмените – още по соц-време се кефехме на плочата от Немския център на „Щерн комбо Майсен“, но Еди бе дописал Вивалди с пети сезон, който десетина години по-късно издаде и на диск. На журналистическите ни въпроси бе лаконичен – „в Монреал има пети сезон и това е джаз-фестивалът“.
Малко преди идването си в София, Джейкъб Колиър подреди в собствен плейлист артистичните проекти, които са му повлияли при писането на тетралогията „Джес“. Сред тях е отново Вивалди, пренаписан от минималистичния съвременен композитор Макс Рихтер. От неговия албум също съм включил „петото годишно време“ – сенките.
Плейлистът започва с Едуар Ферле, френски пианист, когото гледах миналата есен в Невер. Неговите вкусове също включват рекомпозиции и на Бах, и на Вивалди, а сайдмените му се справят отлично и с Равел, и с Хачатурян. Завършекът на селекцията ни ни връща към вечните „Бийтълс“. В компилацията, която продуцентът им Джордж Мартин прави за спектаклите на “Cirque du soleil” откриваме “Gnik nus”, обърната от акапела на парчето им от “Abbey Road” “Sun King”. Не сме учудени – нали в същия албум е „Because”, създадена след като Джон кара Йоко да изсвири наопаки Лунната соната.
