Украйна е в пламъци, също като Мисисипи. За да разберем обаче какво се случва в тази огромна и богата страна, може би трябва не да търсим причини в историята, а в малките случки, които сме имали късмета да преживеем. Дяволът е в детайлите или, за да не сме чак тъй зловещи, ще речем иначе: в малкото може да се открие голямото.
Малкото, през което аз провидях голямото, ми дойде на крака през декември, по време на Книжния панаир в НДК. Ако си спомняте, тогава имаше щанд на Москва, доста беден, за съжаление. Но програмата на руската столица беше поверена в ръцете на две мои приятелки, които познавах отдавна, от едно мое пътуване до Петербург. Четирима седяхме в един софийски ресторант – Палми Ранчев, двете ни руски товаришки и аз, бъбрехме си неангажирано, когато изведнъж едната – живееща в Истанбул, реши да ни впечатли: “А знаете ли, че сред най-влиятелните жени в Османската империя, една от кадъните в харема на султан Сюлейман Великолепни, е била рускиня“. Отговорих: “Знаем, разбира се, Роксолана, но тя не е рускиня, а украинка, Павло Загребелни има дори роман за нея, много интересен“. Препоръчах ѝ да го прочете, защото от него ще разбере, че Роксолана слага началото на цяла епоха в Османската империя, епохата на “женското управление“, тя обаче отвърна с пренебрежение: “Украинка, нищо такова, северна жена, значи е рускиня!“ Имперският реотан беше нажежен до червено, светеше ярко в очите ѝ, затова реших да не споря, щяхме да се скараме. Но думите ѝ ми разкриха: докато към Украйна нейният по-голям и толкова алчен съсед проявява такова пренебрежение, че си присвоява дори историческите ѝ личности, там няма настъпи мир и спокойствие.
Впрочем, самото име Украйна или “Украина“, както го произнасят руснаците, вече показва отношението им – страна в покрайнините, на края на нашата страна, а тези покрайнини са си наши, руски, изобщо не би трябвало да има такава самостоятелна държава. Една непрестанна асимилационна политика: почти 1/3 от населението на страната не знае украински, за президента Виктор Янукович разказват същото. Погълната история – Киевска Рус се брои за част от руската история, Богдан Хмелницки се възвеличава, защото е присъединил казашката си страна към Империята, Мазепа се ругае и съди, защото се е борил да я отдели. Украйна в очите на “москалите“ (така украинците наричат руснаците) хич никак не трябва да я има, тези земи са наши, “хохолите“ (така пък руснаците презрително викат на украинците) са си ги присвоили. Че и то, ако погледнем реално, изобщо няма “хохоли“, тия са руснаците, дето се правят на украинци. Като Роксолана, която може и да е украинка, но всъщност е рускиня.
Това е драмата на украинците – имат един ненаситен комшия, който гледа на четири към земите им и прави всичко възможно, за да ги грабне. Заради това са икономическите бойкоти, блокади, извивания на ръцете, заради това са всичките тези изкусителни лакомства, които подхвърля лъстиво на склонните към предателство и отказ от украинска идентичност жители на Украйна. Само че е трудно да мине това и тая е причината Украйна да е в пламъци: западните части на страната съвсем не искат да търпят руските претенции, противопоставят се с всички сили. Въпросът е сега дали съпротивата им ще успее и те ще ударят през пръстите лакомата Москва. Но, тъй или иначе, “москалските“ апетити няма да бъдат удовлетворени напълно, защото – убеден съм – ако източните части на Украйна все пак се предадат на Кремъл, западните ще изберат съвсем друг път. Украйна или ще си остане Украйна, или ще се разцепи.
Съдбовна дилема, съдбовна като в песента на “Океа́н Е́льзи“, прекрасната група от Лвов, чието членове стоят в предните редици на протестите. Съвсем естествено, чуйте песента “Веселі, брате, часи настали“ и ще разберете, че те просто не могат да постъпят иначе.
https://www.youtube.com/watch?v=iBzlRyz9VNk
