„Той даваше имена на нови неща, както и на онова, що не съществува. Търсеше основата на битието и същността на душата и твореше мъдрост.“
Не си спомням точно кога дойде искреното удоволствие и нетърпението за следваща книга. Не помня дори коя беше първата… В началото беше малко странно – различният свят, който обаче има толкова общо със света около нас.
И после беше „Морт“ – тогава осъзнато си загубих главата. Много харесвам поредиците за стражите и вещиците, за Тифани, „Жетварят“, „Дядо Прас“ и „Музика за душата“. Всъщност харесвам всички. И отново и отново препрочитам, и си намирам нещо ново. Най-често препрочитаната е „Вещици в чужбина“. Но не мога да дефинирам точно какво я прави толкова специална. Най-трудно прочетената – „Нация“. Различна е, доколкото знам – писана заедно с дъщеря му. Когато я завърших, имах чувството, че някой се сбогува с мен.
Още не съм си купила последната издадена тук – гледам я, и отлагам момента. Знаеш, че няма да ги има регулярните книжка-две годишно, и отлагаш, стискаш искрицата…
Знам, че нямаше надежда с тази болест.
Днес, докато четях разхвърляните коментари тук-там, си припомних, че той подкрепяше евтаназията. Изборът да си отидеш достойно… А не да живееш с остатъците от себе си.
„А в най-високата, зелена и проветрива долина… винаги е прекрасен пролетен ден, а черешовите дръвчета цъфтят непрекъснато.“
текст Ралица Тодорова