Интересно е как понякога литературата и нейните похвати и образи биват буквализирани. Един от най-любопитните примери за това са куклите в разказите на Е. Т. А. Хофман, или техните наследници – роботите в научната фантастика, а един от най-невъзможните чисто физически, но не и на нивото на идеите, е този от „Хиляда и една нощ“, за който говори и Цветан Тодоров – историята, в която везирът разгръща страниците на отровна книга, плюнчейки пръстите си, и пада мъртъв, покосен от отровата на книгата. Буквализиране на метафората за начина, по който текстът и езикът изобщо си ни присвояват, изговарят ни, въпреки пределната ни убеденост, че ние изговаряме езика.
Когато попаднахме на това, което ще разкажем в следващите редове, веднага се сетихме за „Неразделни“ на Пенчо Славейков, и няма как да не цитираме началото на поемата.
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Предлагаме за момент да забравим за лъжовния свят (разочароващо е да знаем, че той е лъжовен, но това знание ни най-малко няма да промени качествата на света), а да обърнем внимание на антропоморфозиралите дървета – явора и калината – и то в светлината на две по равно значими тенденции в днешния свят – тази на поголовната сеч и другата – на импулса за залесяване и неговия най-ярък изблик – масовите кампании по засаждане на дървета. От другата страна на всичките ни опити да (се) върнем (към) природата, стои следната представа за нея:
Maybe plants are really farming us, giving us oxygen until we eventually expire and turn into mulch which they can consume.
През 90-те по БНТ се излъчваше една анимация, чието име не помним, но един от епизодите на филмчето е останал в съзнанието ни с неумолима отчетливост. Героите на анимацията, група антропоморфозирани животни, пътуваха из Космоса, за да стигнат до свят, в който възрастните бяха екстрадирани на отделна, далечна планета, където да умрат. У едно малко дете, вярваме, представите за живота са много различни и епизодът буквално може да разтърси всяко детско съзнание, което интуитивно е надушило смъртта в себе си, но светът все още не е потвърдил интуицията му.
Но ето за какво говори сайтът на Capsula Mundi, темата на този текст –
„В култура, отдалечена от природата, изобилстваща с предмети, обслужващи всекидневните ни нужди, и фокусирана върху младостта, за смъртта се мисли като за табу.“
Надали има начин лесно да се представи подобен проект, затова ще „стреляме“ директно – Capsula Mundi иска да революционизира смъртта, предлагайки ни да бъдем не просто семе, а яйце, от което да се роди и израсне дърво. Фондацията, или компанията, или каквато е правната форма на Capsula Mundi, говори за промяна в мисленето за смъртта, която, ако внезапно всичките жители на тази планета умрат дружно, би спомогнала за залесяването ѝ с приблизително 7 милиарда и половина дървета. С уговорката, че все пак някой трябва да зарови всичките тези яйца в почвата и да засади дървета върху всеки един от нас. И тогава смъртта ще изглежда не така страшна – една голяма и може би малко тъжна от човешка гледна точка гора. Едва ли е нужно да казваме, че нагонът към смъртта и сексуалният нагон са считани често за едно и също нещо, или за двете страни на монетата. Но за да не си говорим на вятъра, предлагаме да видите видеото, представящо най-добре идеята зад Capsula Mundi:
Освен важните за проекта символи на дървото и яйцето, които предполагат живот, той (проектът) настоятелно посочва, че дизайнерският ковчег, защото точно това представлява capsula mundi, променя коренно начина ни на възприемане на смъртта – наместо ритуали по погребение, панихиди и други ритуали, почитащи паметта на предците ни, този ковчег предлага да мислим смъртта като част от живота на природата в опит да ни върне отново към природата. Яйцето е направено от биоразградима пластмаса от нишесте, а върху него може да се засее семката на дървото, което искате да бъдете след смъртта си, или директно да се посади фиданката му. Естествено е да възникне въпросът можем ли да се върнем към природата. И да, това е същият въпрос, който множество пъти и по множество начини е възниквал в човешката история – най-пресният са хипи движението и смъртта на Кристофър Маккендълс в началото на 90-те, описана в романа, а после и филм „Into the wild“, който бяга, за да бъде по-близо до природата, по подобие на Хенри Дейвид Торо, чийто „Уолдън“ Кристофър носи със себе си по време на месеците, прекарани в Аляска.
Отговорът е, че не можем да се върнем към природата, независимо какво ще решим да правим с тялото си след смъртта – било то да го превърнем в дърво и хранителна среда за растенията, което тъй или иначе се случва (изключение правят кремациите и разпръскването на праха сред природата, но за това, съгласно българското законодателство, няма възможност в нашата страна), или ще го дарим на медицината, както някои от нас правят. Не можем да се върнем към природата, а жестовете и символите, които хората от Capsula mundi използват, за да рекламират своята дизайнерска хрумка, само показват тази невъзможност. Смъртта ни, не само нашата, но и тази на везира от „Хиляда и една нощ“, е по-сигурна от всичко, което е сигурно в този лъжовен свят. Езикът ни често се опитва да преодолее тази лъжовност, но обикновено само я усилва. Изборът на смъртта може и да е избор, а простотата и природността на ембрионалната поза, в която човекът се връща при праха, от който е създаден, е и красотата, която постигна Тери Пратчет с документалния: Choosing to die.
Опасността на тази красота, както за всичко в този свят, се крие в нейната внезапна и абсолютна нормалност, която, ако трябва да сме честни, крие риска от тотално обезличаване на човешкия живот и човешкото същество – същото, което с други средства, но по много подобни механизми постигат корпорациите. Включително дизайнерските корпорации. А вие искате ли да сте бреза в следващия си живот?
