Първият ден на новото десетилетие не случайно бе избран за премиера на завръщането на една любима банда – „Ампараноя”. Преди време сравнихме създателката ѝ Ампаро Санчес с Ману Чао, но определени прилики имат и групите им. Започвайки от имената, като шарж-вариант на тези на създателите им, минем през стиловата им близост и стигнем до посланията, включително и тези от обложките на албумите (в случая – с намигването към Фрида Кало).
Купон – да, но не на консуматорската нагласа във всички сфери. Феминизъм като реакция на мачизъм – да, но равнопоставеност и в музиката, и в менажирането ѝ. Откъсване от реалността, но само като естетика. Забава, но не и забрава. Колективна хипноза? Да, като заглавие и провокация. Но и като усещане в концертната атмосфера (дай Боже!). Дотогава онлайн, колкото и Ампаро да не си пада по платформите като маркетингов инструмент. В свое интервю за испанска антисистемна медия Ампаро определя източника на доход за оцеляване само по един начин – живата среща с публика. Това е част от генетичния код на артиста:
Според нея албумът е част от зараждането на новото съзнание като реакция както на ограниченията заради вируса, така и на ограниченията на кръгозора на хората. Изходът от хипнозата за нея и музикантките ѝ е през химните, без значение дали са с балканско или латиноамериканско звучене. Няма да е лошо да споделяме повече подобни артистични предизвикателства, в които не всичко да е мъка, но и не всичко да е радост.
