В началото на ноември се проведе традиционната за това време на годината церемония по обявяването на новите членове на Залата на славата на рокенрола. Макар и в онлайн вариант, събитието традиционно беше проследено от милиони меломани по света. Вероятно повечето от тях гледаха с умиление и ударна доза носталгия кадрите от незабравимите изпълнения на техните любимци и си спомняха с натежало сърце щурите години на своята младост. Миговете, осмислени от концерта на любимата група, някое велико изпълнение на талантлив свише артист, покрай тях прегръдката на тийнейджърското гадже, целувката на любимата, докато тълпата се люлеее на любимото парче в специално изпълнение за тях, размененият поглед със звездите на сцената. А, може би, някъде там и още по-близък контакт, за който веднъж се живее.
Такива чувства безспорно владееха публиката покрай обявяването и на Випуск 2020 в гениалната Зала на славата на рокендрола. Тя отдавна промени своята жанрова конкретика. Някои експерти окуражават тази тенденция, докато други, по-консервативно настроени, остават резервирани към някои от членовете на легендарните музикални класове. Не защото ги смятат за недостойни. Причината е в първоначалната идея на създателя на този жив паметник на музикалния шоубизнес – Ахмед Артегюн. Да, точно така! И ние тук от Балканите сме дали немалко на този комерсиален свят. Роден в Истанбул, 60 години преди да му хрумне основаването на подобно място за уважение към талантите в изкуството, съоснователят на друга легенда – Атлантик Рекърдс, поставя самия себе си в златната книга на Америка. А и на света, бихме добавили, тъй като все пак артистите, получили признанието на прословутата Зала в Кливланд, са обожавани по цялото земно кълбо.
Кои бяха отличниците в класа тази година? Музикалните експерти, критици и професионалисти от индустрията определиха за членове на Випуск 2020 наистина различни, алтернативни творци. Личности, които сами създадоха свои писти в развитието на модерното изкуство. Имената са впечатляващи: рокендрол/кънтри иконите the Doobie Brothers (според Дейв Гроул от Nirvana и Foo Fighters без Doobie Brothers китарната музика никога не би достигнала днешното си ниво). Непрежалимата, извънземна (но и за съжаление с трагична съдба) Уитни Хюстън. Обърнатите към най-тъмните ъгълчета на съзнанието ни, но с отговорно мислене и подход – Nine Inch Nails. Кралят на хип-хоп музиката в Ню Йорк – the Notorious B.I.G. (мнозина го нареждат заедно с Тупак Шакур, като най-ефектния и иновативен в бизнеса хип-хоп играч някога). И, разбира се, пънк/глем рок бунтарите от района на Ковънт Гардън – T-Rex.
До тези богове в музикално отношение поклон и вечна благодарност получиха и едни симпатични момчета, родени и отраснали в невзрачното, силно религиозно градче в пасторална Англия – Базилдън. Техният живот заслужава да се разказва от поколение на поколение. Начинът, по който тази група промени света, прескочи дори Берлинската стена (какъвто е случаят с България). Част от компонентите, създали явлението Depeche Mode, ще се опитаме да ви представим през нашата гледна точка на техни огромни фенове.
Учители по сериозна поп музика
Винаги, при това лесно, можеш да разпознаеш почитателите на Depeche Mode. Те обръщат специално внимание на съвременната музика. Веднага забелязват някой уместно изсвирен електронен семпъл. Ще ги впечатлиш с нетипична дума в лириките (пример: tranquility – спокойствие, уединение от песента на Depeche – “Waiting for the Night (март 90-а). Готови сме да защитим тезата, че феновете на британските иноватори са се учили да слушат музика именно с техните албуми. Сложността на композициите, многопластовите сюжети и специфични лирически герои играят с въображението. Нещо повече – по някакъв магичен начин записите на Depeche се превръщат в отражение на живота на своята публика.
Какъвто и подход да изберат в своя продукция, в песните им винаги присъстват лични преживявания. Така групата успява да се свърже успешно с публиката. Но, за да я хипнотизира, да провокира ушите на хората, най-често основният автор Мартин Гор и създателят на класическите аранжименти на Depeche – Алън Уайлдър, рисуват наситена палитра от звуци – дълбоки синтезаторни мелодии, съчетани с мощния баритон на магнетичния Дейв Геън и сякаш винаги огромно поле за интерпретации, за осмисляне и доокрасяване. Защото публиката винаги е и ще бъде част от магията Depeche Mode.
Да видиш Depeche и тяхната вярна публика
Когато споменем Depeche Mode, в съзнанието ни изникват мащабните концерти и турнета, стадионните версии на чаканите песни, сценичното секси поведение на Дейв. Към всичко това добавяме интровертния гений Мартин Гор със своите причудливи тоалети и инструменти. Няма да пропуснем в картината и британеца, смело похапващ банани на сцената – Анди Флечър. Така изглежда основната тройка в групата, но тя едва ли би била това, което е без вглъбения във всеки звук и детайл – професионалният музикант Алън Уайлдър, и лековатият шоумен и първи композитор с отворено сърце към младежите – Винс Кларк. Говорейки за Depeche Mode, задължително добавяме визуалния революционер Антон Корбин. На летящия холандец сме благодарни за създаването и развитието на идеите за емблематични видеоклипове (“Enjoy the Silence”, “In Your Room” и примерно “Suffer Well” от по-ново време), фотографии – проба високо изкуство и оригинално тур присъствие.
Всичко това обаче не би добило историческия размах, който познаваме днес, без така наречените devotees – феновете на групата. Бандата от създаването си в началото на 80-те винаги се е радвала на изключителна популярност. Колкото и големите медии, като BBC в края на същата декада, да са цензурирали песни, като “Blasphemous Rumours” и “Black Celebration”, публиката се свързва импулсивно, непримиримо и завинаги с музиката на Depeche. И досега минимум три поколения се асоциират с идеите на бандата. А тяхната най-голяма социална заслуга сякаш си остава умението им да вдъхват увереност на аутсайдерите в обществото и да напомнят, че всеки е ценен и обичан от своите най-близки, само трябва да сподели красотата на своя свят.
Прави това, което най-малко очакват от теб!
Вероятно формулата на успеха при Дейв, Мартин и Анди (добавяме и Алън Уайлдър) в едно изречение би звучала точно така. Експериментът пред групата, желанието им да избягат от познанието им печели все нови и нови почитатели по света. Днес английската група продължава да бъде чудесен пример за 40 години творчество, в което албум с албум не си приличат. В началото под влиянието на Винс Кларк – първият композитор на Depeche – песните звучат жизнерадостно и позитивно, с необходимата синтпоп и пънк ритмичност. С времето обаче, странният идеолог Мартин Гор започва да задълбава в полето на различните теми. Той остава пример за класически музикален поет, тъй като при него, за разлика от стотици свои колеги, първо се раждат думите, а след това се търсят мелодиите, които да ги облекат. А там, където оригиналът се нуждае от доза блясък и поп пулсация, на разположение е единственият професионален музикант Алън Уайлдър.
Примерите за трансформацията при Depeche Mode са безкрайни. Все пак няма как да подминем прехода между двата им най-успешни албума: “Violator” от 90-а и “Songs of Faith and Devotion”, появил се едва три години по-късно. Когато продали над 6 милиона копия “Violator” по света, групата добила световна популярност. За Мартин Гор и компанията въпросите били много, но най-вече: Как се пише толкова качествен материал след такива резултати?
Отговорът изглежда бил същият, както и при предишните седем студийни опита. Промяна, иновация, риск. Така групата създава един по-скоро рок албум. За първи път в “Songs of Faith…” Depeche Mode използват толкова много живи инструменти. За първи път истински блусарски партии за китара са оставени да звучат неподправено. За първи път в тяхната музика слушателят долавя вибрацията от живи барабани. През годините бандата винаги е твърдяла, че ползването на електронни инструменти не е следване на някакъв закон, а се е стигнало до техните услуги, в търсене на по-богати изразни средства.
През 90-те обаче, технологиите направили китарните звуци. Тяхната свободна манипулация събудила интереса им към подходи, леко подсказани от споменатите Nine Inch Nails на Трент Резнър. Тези условия напълно отговарят на философията на групата още от първите им дни – да се използват всякакви средства, за да бъде реализирано онова, което се мотае във въображението. Излиза, че от наглед класически рок албум, ‘Songs of Faith…” еволюира в максимално точно копие на тази концепция. Музиката трябва да се прави така, както творецът я чувства. Ако това значи ползването на госпел хор (“Judas” и “Mercy In You”) и мрачни блусарски китари (“Walking in My Shoes”, “Rush” и “I Feel You”), то нека да бъде така. Важното е да се получават фантастични албуми със своя легенда и пластове с дълбочина от километри.
И все пак, какво значат Depeche Mode?
Няма отговор на този въпрос. Depeche вероятно значи нещо различно за всичките им фенове. В зависимост от това дали са започнали да ги слушат в градинката на “Кравай” в центъра на София, или пък скришом от консервативни родители в набожно италианско общество, или са се промъкнали до касетките в уолкмена на 90-арските деца измежду Нирвана и Тупак… За нас Depeche Mode може би означава две от най-изявените ценности на този свят: Свобода и Приятелство.
Личните истории, започващи от почти самоубилия се през 94-а Дейв, изтощеният от алкохолизъм Мартин и депресираният Анди се проектират върху сложното битие на техните верни фенове. Цялата феерична съвкупност превърна една английска група от Базилдън в идентификационен код. В шифъра му се крие красотата, а не бързината на живота.
