Ноември вече е към края си, дните са все по-облачни, а листата вече нямат сили да се задържат нависоко. Те оголват дърветата, но пък застилат като килим улиците и ги правят приказни и красиви. Една такава улица е „Сан Стефано“. Тя се намира в сърцето на София, но едновременно с това не е натоварена и падналите листа не пречат на никого. Напротив, те са онзи липсващ хубав щрих, който можем да прибавим към спокойствието и тишината на живописната улица.
„Сан Стефано“ се простира в самия център на столицата между бул. „Янко Сакъзов“ и Орлов мост. Името ѝ идва от мястото на сключване на Санстефанския мирен договор, който слага край на Руско-турската война /1877 – 1878 г./ и урежда обособяването на Третата българска държава. Подобно на величественото си име, улицата е също толкова разкошна, но по някакъв неин си тих и вълшебен начин. Тя е една от малкото останали калдъръмени улички, които мигновенно те пренасят в миналото.
Един от най-известните и красиви обекти на улица „Сан Стефано“ безспорно е т.нар. къща с ягодите /името идва от декоративните ягоди, които са засадени в двора/. Къщата е построена през първата половина на XX в. за банкера Димитър Иванов и неговата съпруга Надежда Станкович. Строителството е поверено на арх. Георги Кунев, който е завършил образованието си във Виена. Прекрасната ограда от ковано желязо, големият двор и великолепното тройно стълбище правят къщата да изглежда величествено. Към царския ѝ вид можем да прибавим и специалните портали за карети и файтони. Така къщата с ягодите се превръща в живо свидетелство за приемите, които гледаме по филмите или за които четем в книгите.
За съжаление този паметник на културата се руши с всеки изминал ден. След 1944 г. къщата е национализирана. Първоначално там се помещава румънското посолство, а след това е търговско представителство на СССР в България. През 1990 г. е реституирана и преминава в ръцете на различни собственици, които отказват да я поддържат. Интериорът ѝ е бил впечатляващ – стилни и модерни мебели, няколко спални, стаи за прислугата, подиум за музиканти. Днес от всичко това няма и следа. Фасадата на сградата също се руши и съвсем скоро от приказната къща няма да остане нищо, ако не се вземат мерки.
Хората казват, че времето заличава всичко, но духът на миналото все още надделява и се бори с разрухата. Освен че пази спомена за банкера Димитър Иванов, улица „Сан Стефано“ съхранява следите и на други видни българи. На санстефанските павета някога е живял един от най-добрите български художници Владимир Димитров – Майстора. Навярно в мислите на всеки един от нас веднага изниква „Жената с ябълките“, която задължително присъства в учебниците. За да нарисува тази картина, художникът си избира момиче от училището в с. Шишковци, Кюстендилско. Жената от картината и до днес си спомня как е останала като хипнотизирана, когато го вижда за първи път. Той бил висок, с дълга брада и всявал респект. Рисувал я в продължение на пет сутрини, застанала срещу сутрешните есенни лъчи. Тя с умиление си спомня как го е питала защо още не се е оженил, а той отговорил, че не би допуснал по цял ден да рисува, а съпругата му да работи в градината, за да го храни. В продължение на шест години, от 1954 до 1960 г., той живее на улица „Сан Стефано“, където рисува част от картини си.
Почти съсед на Майстора е проф. Живко Ошавков – едно от най-значимите имена в социологията. Той е инициатор на това тя да се превърне в наука у нас. Организира първата група за социологически изследвания към БАН, която се превръща в Институт по социология, а проф. Ошавков е първият директор. Той е основател и пръв председател на Социологическото дружество, което по-късно е преименувано в Българска социологическа асоциация. Към тази впечатляваща биография може да прибавим и това, че Живко Ошавков е част от много стар български род, който води началото си още от XVIII в. Родословното дърво е продължено – синът на Живко Ошавков е художник, а дъщеря му е известна флейтистка.
Виден обитател на улица „Сан Стефано“ е бил и Любомир Левчев, който си отиде от този свят през 2019 г. Той е един от най-разпознаваемите и обичани български поети, а домът му се е намирал точно срещу Докторската градина, от която вероятно е черпил вдъхновение. Любомир Левчев е автор на текста към песента „Да те жадувам“ на група „Сигнал“, с която израснаха много поколения. Освен че е автор и на много любими стихотворения, Любомир Левчев с малко думи умее да казва много важни неща: „Поглеждайте понякога децата на какво играят. Защото те играят винаги на бъдеще.“
А освен всичко друго, именно улица „Сан Стефано“ може да се похвали и с това, че е пресечна точка между минало и бъдеще. Това най-ясно си личи в частта към Орлов мост, където някога е била пивоварната на братя Прошек. Братята Георги /Иржи/ и Богдан /Теодор/ Прошек са дълбоко свързани с България. Те участват в изграждането на Лъвов и Орлов мост, първата жп гара в София, първата фабрика за тухли и др. Тяхно дело е пивоварната „Прошеково пиво“, която била свързана с подземен тунел с бирарията „Дълбок зимник“. Буретата с бири били търкаляни от едното място до другото по естествения наклон на „Сан Стефано“. За съжаление пивоварната е унищожена и на нейно място днес се издига многофукнционална модерна сграда. Въпреки това споменът за братя Прошек е запазен и благодарение на скулптура Георги Чапкънов до днес всеки може да си каже „Наздраве!“ с тях.
„Сан Стефано“ не изневерява на величественото си име. Тротоарите и паветата пазят следите на един отминал, но красив живот. И до днес в нея има нещо приказно и вълшебно, което те кара да я обичаш. Още по-любима става през есента, когато листата са я покрили като килим и създават чувство за уют. „Сан Стефано“ е есен, тишина и история. Може ли да бъде по-хубаво и приятно?
