Връзката между музиката и математиката отдавна не учудва никого – например привидно трудните индийски неравноделни ритми перфектно съвпадат с числата на Фибоначи. От друга страна, включително и лингвистично в определени случаи, музиката и играта също са доста близки. Е, благодарение на Паоло Фрезу и отдавнашния му пианист Роберто Чипели, вече съществува и корелация на джаза с математическата теория на игрите и най-вече с т.н. „равновесие на Неш”. Става дума ни повече, ни по-малко за стратегия, залагаща на предвидимост от всеки един от играещите. И едновременно с това на смело непредвидимо решение на единия, което в отговор да получи не по-малко смело и непредвидимо продължение от другия.
Заменете играч с музикант и сложете импровизационните умения и на двамата (особено, когато имат дълга съвместна творческа биография) – ето ви поредната изненада на неуморния Фрезу. В годината, когато много артисти бяха фрустрирани от невъзможността да стигнат до публиката си, когато виртуалните концерти не подминаха и стихиен творец като Чик Кърия, Фрезу бе навсякъде – свирещ „Бела, чао” на празен площад за Националния празник на Италия, в спектакъла пред Долината на Храмовете в Агридженто на Празника на музиката, като част от песента за откриването на възстановения мост в Генуа, като инициатор и музикант на фестивала „Тайм ин джаз” в родната му Сардиния, като активен партньор или опонент на властите в отношението и стратегиите им спрямо хората на изкуството. Затова и приемането на новия му музикален проект не е просто пореден повод да се говори за музикант от неговия ранг. Дни след излизането на албума, Фрезу свири и за стогодишнината на Джани Родари, а седмици по-късно го откриваме и в ембиънт-проекта на сардинците „СафронКейра„.
„Равновесието на Неш” помага да осмислим мястото на музиката в извънредни ситуации, сред които шансовете ни за оцеляване са пропорционални на желанието да продължаваме да ценим красотата във всичките ѝ измерения. Мелодизмът се редува с абстрактното, „Алфонсина и морето” с Каетано Велозу и Стинг, Монтеверди с Шопен, саундтракът (дори и от уестърн от 40-те) – с канцонета от 1932… Слушането е на един дъх, флуидността – неотменима. Тромпетът на Фрезу вае небесни форми в „Little Girl Blue“ и „Pure imagination“, но и подбужда към отвлечени импровизации в трите части на програмните „Стратегии”. Като че ли от първото свирене на Фрезу с Чипели, съосновател на квинтета му в 1984, равновесието им е било константа, която неусетно е еволюирала. Ако на моменти сме в дежа вю (особено към края на албума), то е с консистенцията на кантучини. Вие решавате дали ще ги потапяте във вин санто в часа на аперитива или в кафе за закуска.
