Който се интересува от историята на тангото и милонгата, няма как да не е бил изненадан, след като научава, че първите танцови стъпки са били между… мъже. Танцът между акордеониста Пейрани и саксофониста Паризиен е чисто музикален. Досегашните им съвместни изяви включваха почит и към Сидни Беше, и към „Лед Цепелин“, без да забравяме сюблимното им „Bang Bang“ на Сони Боно и Шер. Съвместната им работа при барабаниста Даниел Юмер ги събира, еднаквата им възраст и отвореността към всички стилове прави останалото. Преди да работи с Пейрани, Паризиен свири и с Жоро Корназов. Самият Пейрани бе наше откритие преди десетина години на фестивала Невер Д‘Жаз, когато солата му в крепостната стена изкараха завинаги от нея призрака на градската гилотина, която е била на съхранение именно там.
Изпълнителски погледнато, определено можем да говорим за стил Пейрани, коренно различен от този на друг наш приятел, Ришар Галиано. Солата на Паризиен са непредвидими и привидно неуправляеми, като в един момент, особено като ги гледаме на живо не знаем кой солира и кой партнира. Дори и в редките им унисони ни е трудно да повярваме, че става думи за двама солиращи и едновременно с това поддържащи музиканти. Чистите тонове на Пейрани като че се опиват от арабеските на Паризиен и в следващия момент бродериите на акордеона като че омайват жуженето на саксофона и го чакаме всеки момент да кацне да събира прашец, от който двамата ще ни поднесат пита уникален мед.
Музиката им никога не сладни, но винаги засища най-претенциозното небце. Пейрани се впуска привидно по стъпките на Пиацола, който вкарва решително и завинаги тангото в джаза. Освен него, в репертоара им в посветения на тангото проект “Abrazo”, откриваме и Томас Губич, и Хавиер Кугат. По подразбиране, и техни композиции, инспирирани от тангото. И оттук започват изненадите. Кейт Буш? Защо не! „Дълбоко я уважавам“ – признава за нея Венсан. Така че, албумът завършва с аранжимента им на парчето ѝ „Army Dreamers“ (първо го свирят в 2018 на концерт в Студио 104 на Радио Франс). А почва с… „Джели Рол“ Мортън и хита му „The Crave“ – може би като отзвук от първия им дуетен албум „Бел Епок“ от 2014. Когато след концерта им „The Living Being“ в Невер преди две години ги попитах как подбират точните парчета за постройката на репертоара си, Емил както винаги се шегува със сериозна физиономия – „слушаме ги, докато ни писне и ако не ни писне да ги слушаме, значи стават“.
Е, нито подборката им досажда, нито авторската им музика, а още по-малко – свиренето им. Пиесите от албума са свирени многократно по концерти и фестивали (имат средно по 100 концерта на година), след което им идва ред и за студио. Те са в състояние да работят с всички регистри и да преминават през тях като дете през магазин за играчки. И се разбират като близнаци – без думи, всеки на точната позиция, като че ли обладан от шесто чувство спрямо партньора. Във времето на невъзможните прегръдки, тяхното “Abrazo“ не е толкова спомен за едно време, което всички искаме да се върне, колкото предизвикателство към това, което някои наричат „нова нормалност“. С нея истинското изкуство сигурно ще се съгласи последно – дуото им е гост на всички значими есенни фестивали след пандемията.
