Датската джаз-певица, която напоследък записва с двама отлични музиканти и наши гости на Джаzz+ – китариста Улф Вакениус и басиста Ларс Даниелсон, който е и продуцент, не е сред типичните случаи на success story. В последните месеци тя изненада с два албума – “Changes” и “New York-Copenhagen”, като последният е по-скоро ЕР. Песните от тях са сред най-харесваните ѝ в дигиталните платформи, в което няма нищо чудно – от стандарта “Beautiful love”, през бразилските класики “Double Rainbow” и “Dindi” до популярната пиеса на Джими Роулс с участието на Стен Гец “The Peacocks”. Чудното по-скоро е нетипичният път на Мете Жул. Самоука, родом от датската провинция, тя влиза чак на 26 в Консерваторията, след дълги усилия да се научи да чете ноти. В момента е вокален педагог и има зад гърба си над десетгодишна дискографска и концертна кариера.
Мете има всички достойнства да се хареса на първо слушане – приятен тембър, добра вокална техника, подбран репероар, съобразен с възможностите и сайдмените ѝ. Проблемът идва с повторното слушане или по-точно с оставането ѝ в присъщата ѝ зона на комфорт. Изпитаният път към успеха на дами, които не заслужават особено меломанско внимание, а само медийно такова (nomina sunt odiosa, както се казва в такива случаи). Слава богу, Мете не е хипермедиатизирана, а и малките ѝ импровизаторски моменти в “Beautiful love” по-скоро я правят симпатична в сравнение с красавици, прокламирани за първи дами на съвременния джаз. Скандинавската меланхолия, баладичният финес и минималистичната китара на Улф (в “Changes”) са достатъчни да се приемат и двете версии от двата албума на “The Peacocks”, където основната разлика е в акомпаниращия китарист. Промените са само в заглавието на първия албум, а сравнението между спокойната скандинавска столица и космополитния мегаполис в заглавието на втория също е по-скоро маркетингов трик.
Нетипичното при Мете Жул е и в двойствеността ѝ на интерпретатор и на автор – предишният ѝ албум от 2015 е почти изцяло авторски, изключението е отново изпятата и в 2019 боса “Chovendo na roseira” (“Double Rainbow”). Там ѝ партнира американският тромпетист Амброуз Акинмузир и рафинираните усещания са гарантирани в стил Джони Мичъл, нейната любимка. „Когато пиша съм в отворено пространство и мога да експериментирам с гласа си неща, които преди това са ми били непознати“, признава Мете. Разбира се, подобни експерименти биха могли в други случаи да водят до по-екстремни усещания. Но не и при Мете. При нея писането е част от по-продължителен процес и има нужда от празни пространства – сякаш полетата, в които малката Мете е израсла, никога няма да я напуснат. В което няма нищо лошо, особено ако я приемаме в умерени дози.
„Промени“ е за нея обяснение в любов към света на китарата. Записва идеите си у дома с нейната китара и чак след това обсъжда възможностите едно парче да влезе в албума с китаристите Улф Вакениус и Майк Морено – версиите на последния са в „допълнението“, – както е бил замислен „Ню Йорк-Копенхаген“. „Улф и Ларс са толкова отворени, че все едно дишаме заедно“ – разказва за работата си с тях Мете. Колкото до концертните ѝ версии, за нея всяка разказана история се променя според аудиторията. Въпреки че персоналният ѝ саунд, който дава известна оригиналност на гласа ѝ, като че трудно се поддава на контрол. „Стига да пожелаем, можем да се променим“ – казва за посланието на албума си Мете. „Това е много по-интересно от стоенето на място. За мен музиката е стъпало към промяната.“ На думи изглежда по-лесно. А като сравняваме началните албуми на Мете с последните, като че ли свежестта и разнообразието във вокалните ѝ изражения са претърпяли доста усърдна полировка. Което също е по-скоро нетипично.
