Тома Дютрон трябваше да представи предпремиерно албума си “Frenchy” в края на март и в София. Пандемията реши друго – направи го на мястото, което възпя – канала Сен-Мартен. Там вечните френски теми се сляха доста по-органично с града отколкото в затварящите ги в туристически маршрути макар и през погледа от купето на стар Ситроен DS. So Frenchy So Chic е призвано да продава още от времето на Жан Саблон (средата на 30-те) та до т.н. „френч тъч“ (електро/ню джаз). Не е задължително да сте франкофил, за да изпаднете във възторг от толкова шансон събран на едно място (Пиаф, Льомарк, Трене, Брел, Генсбур – макар и с английски текст, заглавието е точно) с достатъчно добри джазмени. Очаква се най-доброто от любимите ни Юн Сун На до Стейси Кент, през приятелите Марк Бертумио, Стефан Белмондо, Мишел Портал, Ерик Ленини и да не изброявам нататък – все пак ще се свири и Джанго, и Сидни Беше.
С една дума, албумът е перфектен подарък за човек с традиционен вкус към френската музика. Предполагам – билетът за концерт – също. Музикантите свирят елегантно, финесът им е в подходящата за изискан клуб форма, репертоарът позволява да му се припява и на душата да е леко, животът да е в розово и забавлението да е на ниво. Самият Дютрон е китарист в традициите на джаз мануш (Джанго) и е твърде далеч от йе-йе майка си Франсоаз Арди и рок-провокатора Жак Дютрон, бащата от чиято сянка и име не се е пазил и бягал за разлика от други френски второ поколение певци („М“ – Матийо Шедид, син на Луи Шедид или Люлю Генсбур, без да навлизаме в джаз-фамилиите Тексие, Петручани и т.н.
Въпреки възторжените писания на уважавания критик Франсис Марманд в Льо Монд, не бих препоръчал албума на други, освен прононсираните франкофони, които с умиление ще посрещнат един денди на средна възраст да стопля спомените им. Не бих го препоръчал на джазмени и хора с отношение към имровизационния момент в изкуството. В албума той е леко доловим единствено в трансформацията на хита на “Air” – “Playground Love”. Останалото е предвидимо до скука, което не значи, че не е подходящо за любители на пиано-барове. Както стана дума в началото, подобни са и повечето от клиповете, както и арт-деко визията на албума – същата „богиня“ (това значат произнесени сиглите на колата, които Ситроен неслучайно избират за култовия си модел).
Именно затова бе много приятна изненадата от заснетото свирене на борда на корабче на негова приятелка, превърнато в подвижна сцена за Тома Дютрон и музикантите му. Там вече композициите са разгърнати, освободеността под небето е пълна, удоволствието от музицирането не може да се скрие, както и бутилките бира в ръцете им. Джазът се завръща към най-демократичните си форми – не става дума за шоукейс, по-скоро за начало, макар ден и половина по-рано, на Празника на музиката в първичната му спонтанност. Лишен от компанията на звездните си гости – макар че и в албума, и в клипа, партията на Юн е записана дистанционно – Тома Дютрон дава вид на артист, който не се взима насериозно и в това е силата му. Добър китарист и симпатичен певец, който признава, че макар и почнал относително късно (в края на трийсетте си години), се старае да става по-добър. Със сигурност, честният му подход, включително и концертът за случайните минувачи надминава добре изпипания комерсиален продукт, което отвсякъде си е за поздравления.
