Понякога суперлативите натежават на имената на заслужилите ги. Особено с времето. Отчита се риск от поява на помпозност и неточност във възприятието на образа. Но при личността Георги Парцалев колкото повече години се изнизват, толкова по-смислени звучат думите, ролите, посланията му.
Днес един от най-успешните актьори в България щеше да навърши 95 години. Всъщност съдбата се отнесе жестоко към него и всички нас, прекланящи се пред комедийните му върхове. Пожела да си тръгне твърде бързо, оставяйки след себе си пълни салони, стотици общочовешки истории и много искрен смях. И, както подобава само на най-надарените, чувство за недооцененост.
Ще възразите: “От кого?! Та нали три поколения в цялата страна, жадни за неповторимия хумор на Парцалев, го въздигнаха в божествено обожание. При това много преди гилдиите на артистите да му отдадат нужното.”. Всъщност и до днес остава неразбираем един факт, по-точно една непростима грешка – любимият актьор на страната няма срещу името си нито една, подчертаваме Нито Една награда от театралните, кино, радио или телевизионните среди!!! Не му е присъдена дори и след неочакваната му за публиката кончина, само 10 дни преди да се случат големите политически промени.
Да, точно с комунистическия строй и неговите праволинейни принципи вероятно можем да си обясним обидното отношение към артиста от град Левски в последните години от живота му. Въпреки очевидния му вроден талант Парцалев е учил медицина в Софийския университет; така и не я завършва, давайки си сметка, че изпитва страх от кръв.
Властта преди ‘89-а не може да му прости, че е различен. Че е толкова успял и независим. До края на живота си тънко-мустакатият комик устоява като същински Дон Кихот изконните си принципи. Така и не приема заветната, и даваща безброй привилегии, партийна книжка. Нещо повече – отнася се с класно чувство за хумор към утопичните идеали.
Интересен пример откриваме в книгата “Малки спомени за големия Парцалев” на неговия добър приятел и имитатор Звезделин Минков. Бат’ Жоро (както предпочитал да го наричат близките му) бил прочут с масивна дървена библиотека, отрупана с томове ценни книги – от Вазов през любимия Сервантес, та чак до…. “Събрани съчинения” от Владимир Илич Ленин. Един ден, с огромна изненада и за самия него, открил цели 27 тома от тази поредица, и за негово огромно учудване дори се увлякъл и зачел 7-и том. Както го прелиствал с интерес изведнъж на булевард “Ленин” 39 в София иззвънял телефон. Обадила се някаква млада дама от Националната телевизия с предложение за главна роля в нов, интересен, съвременен телевизионен сериал. Поискала да посети актьора, за да му сподели детайли по сценария на продукцията. След 20 минути на вратата се появила споменатата госпожица. Сепнат домакинът оставил книгата наопаки и се запътил да я посрещне.
Елегантно с кавалерски жест поел палтенцето на гостенката, стъкмил ѝ дъхав билков чай и се впуснали в ползотворна дискусия по предстоящата телевизионна поредица. Работата била изпечена и Парцалев с удоволствие предвкусвал подобаващо завръщане на малкия екран, когато изведнъж погледът на младата жена попаднал върху разгърнатата книга. Очите ѝ се разширили и тя онемяла. Достатъчни ѝ били само няколко секунди, за да каже заеквайки: „Ами то… всъщност… сега-засега… аз мисля, че не е наложително да ви оставям сценария, за-щото… с режисьора се разбрахме, че… нали така… може да се окаже, че са необходими… някои поправки… Вижте, другарю Парцалев, аз… ще трябва да си вървя. Чака ме още много работа. До края на деня ще ви се обадя допълнително, за да… уточним нещата… Извинете ме!… Довиждане!“… И се изнизала като дим!
Не се обадила нито до края на деня, нито на следващия, а още повече на по-следващия. “И защо да го прави?”, замислил се любимецът на публиката. “Тя като е отишла при режисьора, сигурно веднага му е казала: „За какво ни е този смахнатият?! Може ли нормален човек да чете събраните съчинения на Владимир Илич Ленин?! Че и вече е стигнал до 7-и том!!! Не ни трябва да рискуваме с него! Той вече е изкуфял!“. Да са живи и здрави! А аз Ленин вече ще си го чета само нощно време. На тъмно. С фенерче. В мазето…“
Низ от подобни истории като за филм представлява животът на всенародния любимец. С подобни случки предпочитал да скрива дори пред най-близките си разяждащата го обида. Сякаш по даден знак от трибуна режисьорите спрели да търсят Парцалев. Очевидната тенденция го накарала да се върне сред хората, да играе на различни сцени или места, като например заводи, само и само да се чувства полезен. Търсил публиката по неговия си деликатен, дори според някои боязлив начин. Такава личност е Парцалев – наред с бохемското му обожание към вносното уиски, скъпите, ценителски дърворезби и шумните компании, артистът не се борил за пошла слава. Избягвал конфликти с оскърбяващите го колеги, не нападнал никого за отказа да изиграе мечтаната роля на знаменития идалго Дон Кихот. В образа му артистът от град Левски виждал своята лебедова песен.
В едно от редките и последни интервюта Парцалев с честни очи, но и крехка болка, признава: “Моята мечта се сбъдна. Исках да играя, да доставям удоволствие и го постигнах. Театърът не е на баща ми да си избирам роли. Не съм от тези актьори, които знаят репортоара със спектакли за година напред и само си подбират желанията.“.
В същия разговор днешният вечен рожденик си прави равносметка, че въпреки бремето да останеш благородник в завистлива среда, той е съумял. Знае отлично и до къде достигат дарованията му. С усмивка разказва как въпреки опитите му да изиграе и по-драматични образи (филмът “Тримата от запаса” и постановките “Смъртта на Тарелкин” и “Сватба за цяла Европа”), в момента, в който се появи на сцената публиката вече е готова да се разсмее от душа. И днес, когато гледаме архивните кадри, щом чуем характерната му провлачена интонация, ние оценяваме гения на Парцалев. Артистът, повече от всички е народен, отдал се всецяло на сцената, отдавна заслужил видим израз на почитта към него. За да поправим грешката на поколенията преди нас, за да бъдем по парцалевски достойни, верни на етиката, широкоскроени хора.
Честит Рожден Ден, Бат’ Жоро!
