За всички, които ни липсва Йосбьорн Свенсон и неговата формация „E.S.T.“, появата на британското трио „GoGo Pinguin“ носи известно успокоение, че нещата в джаза в Европа следват логичния си ход. Електро-джаз носителите като Ерик Трюфа нито са сами, още по-малко – самотни, като акустичните им формации се редуват с електронните, както навремето Чик Кърия с неговите „илектрик“ и „акустик“ бендове. Лично за мен, освен рафинираната мощ на Йосбьорн и компания, в музиката на „GoGo Pinguin“ има и граничеща с извънземното поезия на сънародниците им от „Портико квартет“. И не малка доза минимъл, от мелодичния. Но ако трябва да се определи с две думи, най-характерното на „пингвина“ е създаденият от триото саунд „акустична електроника“.
За какво става дума в този привиден оксиморон? Творчеството им в доста голяма част е базирано на „Ебълтоун“, „Лоджик“ и подобни технологични улеснения. Но това не значи, че с акустичните си инструменти те просто пресъздават електронни семпли. За себе си барабанистът им Роб Търнър твърди, че 90% от времето си прекарва върху лаптопа и само 10% върху ударните. Играта им да забързват и забавят звука в „Ебълтоун“ им помага да намерят най-добрия саунд, който да се стараят да изкарат почти без ефекти и дори педали от акустичните си инструменти. Резултатът е впечатляващ особено на живо, включително в малки акустични сетове като тези на общественото радио на Щатите (NPR Tiny desk concerts), където парчетата са съкратен вариант от този в албума:
След подписването на договор с френското подразделение на легендарните “Blue Note” за три албума и възторженото приемане на първите им два, вече е факт и третият, кръстен на тяхно име. Доста странно предвид битуващото убеждение, че така обикновено процедират дебютните формации били то рок или джаз. Да не говорим, че досега те използваха „програмни“ препратки към астрофизика Карл Сейгън (“A Humdrum Star”) или към роботизираните протези („Man made object”), a музиката им ни носеше в дебрите на неизвестното, но винаги с положителен заряд. Подобно е и усещането при досега с парчетата от последния им албум, носещ просто името на групата. И там любовта им към електрониката е облечена в чисто класическия като подход пианизъм на Крис Айлънуърт. Бас-линиите на Ник Блека са колкото стабилни, толкова и плавни – в някои случаи мелодията се лее около него в красиви меандри, които ти се иска да продължават като северен летен залез.
Oще с втория си албум са номинирани за наградата „Мъркюри“ за съвременен джаз в 2014 и оттогава не спират споровете наистина ли това е тяхната категория и въобще могат ли да бъдат каталогизирани. Според барабаниста им те просто правят добра музика, „а дали е джаз – не е толкова важно, защото джазът е толкова обща категория, колкото и животинският вид млекопитаещи“. Е, и клатушкащите се важно по антарктическите ледове пингвини са птици. А манчестерското трио със сигурност са от вида на редките птици.
