Стивън Кинг отдавна не е базирал история изцяло около живота и страховете на младите хора. Главният герой на „Институтът“ е свръхинтелигентен 12-годишен младеж на име Люк Елис. Той е доброто момче, правещо всичко, което му се каже – човекът, който излиза от комфортната си зона, за да бъде социален, да не би хората да го помислят за странен. Отвлечен една нощ, докато спи в леглото си в Минеаполис, Люк се събужда в стая, която е досущ като неговата с няколко липсващи детайли – неговия колекционерски президентски бутон „Крила за Уилки“ от 1940 г. и трофея му от Малката лига.
Само няколко страници по-късно Люк се изправя лице в лице със злодеите от историята на Кинг, г-жа Сигсби (по-късно научаваме, че нейното име е Джулия и тя е главен администратор на Института), носеща пригоден бизнес костюм, който не успява да прикрие високомерието ѝ, и изключително високият д-р Хендрикс с изпъкналите предни зъби.
Да кажем повече за това, какво представлява Институтът или какво се случва с надарените деца, затворени там, би развалило историята, но това е класически Кинг. Най-добрите сцени в първата половина на книгата са, когато децата разговарят помежду си, опитвайки се да разберат къде се намират, защо са там и в крайна сметка какво да направят по въпроса. Кинг винаги е имал страхотно ухо за детски разговор. Втората половина на книгата зависи от добротата на няколко възрастни, докато Люк започва да проумява какво се случва с него и неговите приятели. Кинг прекрасно оформя второстепенните герои. Две забележителни иронии движат сюжета на романа. Първата е фактът, че служителите на Института, съсредоточавайки се изцяло върху дребните телекинетични способности на Люк, пренебрегват единственото оръжие, което той може да използва срещу тях: интелекта му.
Второ, създавайки човешки „оръжия“, които да се използват срещу техните врагове, Институтът е създал и оръжие, което да се използва срещу себе си. Чрез комбинацията от интелекта на Люк и свързаните с него умствени усилия на затворените деца – особено 10-годишната Ейвъри Диксън – се случва революция, изместваща драстично баланса на силите. Люк успява да избяга и намира пътя си на юг към град Дю При, където получава неочаквана помощ.
По време на дългата си кариера Кинг е посветен на идеята, че историите имат значение, и то е да ни помагат да разберем както себе си, така и света, който обитаваме.
„Институтът“, изпълнен с гняв, скръб, съпричастност и, да, надежда, отново потвърждава тази ангажираност с неподправена сила. Това е първокласно забавление, което трябва да каже нещо важно. Всички трябва да слушаме. Всеки, който избягва Кинг, защото не харесва романите на „ужасите“, ще бъде в безопасност, четейки този. Това е повече мистерия, отколкото ужас, като злото е съсредоточено върху нечовечността. Няма кървава гора или свръхестествени сили, просто възрастните се отнасят ужасно към децата. Когато книгата достигне кулминацията си, а сюжетът започне да се разплита, ще трябва да решите сами дали добрите или лошите печелят.
