Когато преди 15 години срещнах Силвия Перес Крус на фестивала в Гьор, тя беше създала момичешката си фламенко-формация „Лас Мигас“, с която гостува на втория ни „Джаzz+ фестивал“ и събра овациите в Зала „България“. До „откриването“ ѝ от лейбъла на Марио Пачеко, дал на света фламенко-джаза, имаше още време. Както и до дуото ѝ с друг наш приятел – басиста Хавиер Колина. Техните болерос я вкараха в орбитата на джаз-дамите и хоп – изненада. С великолепния продуцент Рефри направиха „Гранада“, не остана чужда и на фадото, бразилското шоро, дори я гледахме и като актриса и автор на саундтрака на испанския филм за хората с отнети от банките домове след спукването на финансовия балон. Затова и при поредната ни среща на фестивала „Джаз под ябълковите дървета“ вече не говорех с кантаора или с джаз-дама, а с майсторка на песента във всичките ѝ разновидности.
Горе-долу на нейните години пианистът Марко Мескида също трудно се побираше в категории – класически, модерен, джаз и каквото още си помислите. Почти всеки негов соло концерт носеше заряда на младия Кийт Джарет (който апропо на годините на Марко прави Кьолнския си концерт). Разговорът ни в Невер бе и за отвореността му и към поп, и към рок хитове. По това време Марко вече бе започнал дуетните си концерти със Силвия, но не бе недискретен да ми каже как тя се е появила на негов соло концерт в джаз-клуб и понеже не била пяла цяла седмица на сцена го попитала дали може да се качи за някое парче. Това си е чисто нейно признание, което дава представа на тези, които не я познават добре, що за човек е. „Трябва да знаеш да даваш, но и да получаваш“ – обича да казва Силвия.
Подобно на изявените джазмени, които предпочитат първо да изсвирят репертоара си поне половин година преди да го запишат, Силвия и Марко правят същото след турнето си в Япония. Вече са го представяли и в Каталуния, и в Андалусия, но в страната на Харуки Мураками е различно. Шепотът ѝ в „My Funny Valentine“ е отстъпил на висините, до които – в типично неин стил – вибрира почти минута, а самото парче е включено в медли с библейския прочит на Брукнер върху „Christus Factus Est“ и друг джаз-стандарт – „Lonely Woman“ на Коулман:
Присъствието и на двамата е забележително – личи си, че песните им са любими и няма никакво значение тяхната история или география. Усеща се алхимията, на моменти – дори дуендето, което никой, дори и големият Камарон не може да го обясни с думи. Лорка присъства и сам, но и с образа на Ленърд Коен. Почти няма концерт в последните десет години, в който Силвия да не пее малкия виенски валс с оригиналния текст, както го прави Енрике Моренте. Дон Енрике и дон Каетано (Велозу) са две от личностите, от които Силвия се учи да отстоява своята визия и да се осмелява да импровизира върху табута. В това Марко го бива не по-малко – неговите импровизации върху Равел, Бетовен и Шуберт говорят достатъчно.
Албумът на живо от Токио обаче е ценен именно с улавянето на мига, така различен от всеки друг, в който и двамата импровизират според атмосферата, която създават. Така любими заглавия като „La Llorona“ и „Asa Branca“ са като поредните построени от тях пясъчни замъци, които без страх оставят на прилива, защото на следващия ден ще ги построят наново – и защо не – още по-омайни. „И на двамата много ни харесва да играем в свиренето си – това е за нас музиката“ – признава Марко. За него е едно и също да е пъстър персийски килим, по който да пристъпва облечената в бяло Силвия или да създава оркестров арсенал, който да изстрелва залповете на пианистичната му фуга, с която крехкият глас на Силвия полита още по-високо и по-далеч – всъщност, усещането, че дуото на моменти звучи като оркестър, е пълно. Колкото до името на албума – „МА“ – на японски това е по-скоро състояние на отвореност, но значи също и пауза, и интервал, и пространство. Всичко от което се нуждаем в дни като тези.
