Стефан Зарков е художник с многостранни интереси. Той работи в областта на живописта, графичния дизайн, илюстрацията и е един от първите художници преди промените, който проправя пътя на концептуалното изкуство в България. От 25 години живее със семейството си в Италия. Вече няколко седмици той е отделен от тях, заради наложените мерки за ограничаване на разпространението на Covid-19 в страната. Докато реставрира старинна вила в красивата Тоскана, той размишлява върху случващото се и търси смисъла и надеждата в този изключително труден за италианците период.
Какво научихте от случващото се в Италия?
От цялата работа разбрахме, че това, което имаме насреща, никой не знае какво е. Разбрахме, че отнема живота на много хора, че разбива много семейства и че наистина е много сериозно. Разбрахме, че лекарската професия не е като другите. За да си лекар не стига само да си много добър специалист и да знаеш много – трябва да имаш и призвание. Без призвание, по-добре хич не ставай лекар.
Повече от 100 са до момента лекарите загубили живота си от Covid-19 и повече от 30 са загиналите медицински сестри. Силно впечатление ми направи факта, че Ломбардия помоли лекари и медицински персонал, които вече са в пенсия, или млади хора, които сега завършват медицина и им остава малко докато започнат лекарската си професия, да се отзоват на необходимостта от лекари и специалисти. Бяха обявени 300 места, необходими да запълнят празнината, а се отзоваха 8000 човека.
Италия е една от най-засегнатите от пандемията страни, усещате ли подкрепа отнякъде?
Разбрахме кои са истинските приятели на страната, защото наред с тези много красиви сгради, осветени с италианското знаме в големите европейски столици, много силно впечатление направи изказването на албанския министър председател. На летището в Тирана той изпрати 30 лекари и медицински сестри с думите, че, въпреки че Албания е малка и бедна страна, тя никога няма да забрави доброто, което Италия прави за многото албанци, които живеят и работят в страната. Това трогна италианците. Да го беше казала Германия или Холандия… Макрон да беше казал: “Форца Италия, ние сме с вас”, но не – една малка Албания предложи помощта си.
Големите индустрии на Италия и големите производства, които донесоха слава на страната, в момента са поставени, като при война, на други релси. Армани произвежда маски, Ламборгини не произвежда автомобили, а произвежда защитни шлемове за лекарските екипи. Една от най-големите фирми, които произвежда маски за подводничари, прекрои производството си и в момента изработва маски за лекари за цял свят.
Големи имена в италианската индустрия и политика дадоха много. Берлускони, Бенетон, Фиат дадоха по 10 милиона евро. Много други хора дариха много пари. Празните павилиони в Експо центъра на Милано бяха превърнати в болница за 10 дни.
Къде намират надежда и утеха италианците?
Преди великденските празници в Италия показаха по телевизията площада Сан Пиетро, проектиран от Бернини с тази колонада, която обгръща вярващите и посетителите като две протегнати длани. Този път обаче площадът беше съвсем празен. Няма никой, духа вятър, вали силен дъжд, студено е, само под един осветен балдахин стои папата, облечен в бяло и се моли. Този същият човек се обърна към италианските семейства с няколко много простички думи за солидарността, за любовта между хората, за вярата, за празника Великден. Папа Франциск намери точните думи да се обърне към народа и да му даде надежда. Струва ми се, че това е най-голямата надежда на голяма част от италианците, в прераждането, във възкръсването от цялата тази история.
Как се справят хората с изолацията и наложените мерки?
Това че средиземноморските хора в Италия, Испания и Гърция в момента не могат да се приближават един до друг, нито да се докосват, да се прегръщат и целуват е изключителна драма. Вие нямате представа това как им липсва на хората. Липсата на човешки контакти и тази дистанция, която те трябва да спазват помежду си, са много важни в цялата тази история. Преди няколко дни си припомних, какво направиха постимпресионистите… Когато гледаме една картина на Синяк или на Сьора от много близко се вижда – един калейдоскоп от точици и петънца, нищо не се разбира. Но колкото повече човек се отдалечава от нея, толкова повече цветът започва да се вижда. Там, където са били сини и жълти точиците, се вижда зелено. Там, където са били червени и сини точки, се вижда лилаво. Колкото повече се отдалечаваш, толкова повече картината приема форма и започваш да разбираш, за какво става въпрос. Постимпресионистите включиха дистанцията между зрителя и картината като част от самата картина, защото без нея не може да се види общото цяло.
Това стана, според мен, и в социалното пространство. Тази отдалеченост на пръв поглед, колкото и да е абсурдно, приближи хората. Иначе нямаше да ги има тези флашмобове по балконите на жилищата, нямаше да ги има тези цели оркестри, в които всеки отделен музикант свири партията си от вкъщи. Там е моята голяма надежда, че в това ново социално пространство ще се роди и новият живот, защото той няма да бъде същият, какъвто е бил досега. Дано!
Какво бихте казали на близките си в България?
Бих искал да кажа на хората в България, на моите приятели, близки и роднини – стойте си вкъщи! Спазвайте всички правила, които са ви наложени. На ден умират стотици хора. Много от ограниченията, които ви се струват пресилени и страшни, много от тях ние тук в Италия сами си ги наложихме, защото отговорността е твърде голяма.
Автор: Невена Антонова /Бинар/
