Хербариите или изсушаването на растения, притиснати между листове хартия, с научни, любителски или просто сантиментални цели, имат дълга история. Има и различни видове хербарии в зависимост от предназначението и обектите на съхранение – някои от тях са за гъби, други за дървесни видове, трети за културни растения. Някои хербарии се ползват за сравнително изучаване и обогатяване на таксономията, други се събират и пазят като хоби, за спомен или просто по импулс.
Едни от най-старите традиции по хербаризирането на растения с научни цели са от Ренесансова Италия, а сред най-известните хербарии в света е този на Емили Дикинсън, събиран по времето, когато поетесата е била на 14 години, и на чиято начална страница има жасминов цвят – екзотично за северния Масачузетс растение. Всички растения са нетрайни, а пък хербариите обикновено губят цветовете си с годините, затова и е имало време, когато някои музеи са поръчвали направата на растения от стъкло – дейност и резултати, за които мислим едновременно като за занаят, доста доходен, и като за изкуство – фино, крехко и в същото време вечно изкуство.
Безчет са художниците в историята на изкуството (и извън нея), които са спирали погледа си на растителния свят. Ако се върнем при холандските майстори – една от най-известните и успешни за времето си художнички сред тях – Рейчъл Роиш – рисува най-вече растения, плодове и насекоми, а кариерата ѝ продължава шест десетилетия, в които тя успява да отгледа и десет деца. Друг много важен пример е много близкият до Мария-Антоанета, а впоследствие и до наполеоновите съпруги Пиер-Жозеф Редуте, известен най-вече със своите лилии и рози.
Изглежда, че художниците продължават да рисуват растения, а постепенно интересът им към тях се превръща от чисто научен, любителски и почти занаятчийски, в ориентиран повече към изкуството. Това, разбира се, се случва най-интензивно през ХХ век, когато множество художници наместо цялото растение започват да рисуват необичайните му ядки, черупки за семената, цветовета, плодниците и тичинките. Иначе казано интересът към растителния свят постепенно се детайлизира и естетизира, изтиквайки встрани множество научни илюстратори, за които вече е ставало дума. Върхът на тази естетизация е използването на фотоапарат за заснемането на отделни детайли от растението, както аналогов, така и цифров, а отскоро и с камера на смартфон.
Повечето такива снимки обаче се съсредоточават върху растителни обекти, в които има живот – все още свежи растения или техните семена, които обещават живот. Артистът и дизайнер Игнасио Каналес Арасил прави нещо различно с хербаризираните растения, което е много повече при изкуството и доста повече при смъртта на растенията, като едновременно с това им дава живот. Превръща тленността им в свой обект на изучаване, пресъздаване и вдъхновение, въпреки че самият той казва, че всъщност ги връща към живот. Разбира се, във всеки творчески акт има доза привидност, доза желание обектът да бъде моделиран стриктно. Това важи и за Арасил, който отрязва цветовете на растенията от градини, паркове и оранжерии, с които работи, хербаризира ги и ги оформя в своите скулптури от растения или 3D хербарии, както предпочитам да ги нарека.
Арасил не слепва своите хербарии с естествени или изкуствени лепила. Той твърди, че ги аранжира така, че изсушените растения „да се държат едно за друго“. За него това е много важно, тъй като крехкостта на завършената скулптура е сравнима с тленността на всяко отделно растение в нея и е в контраст с усилията по изграждането ѝ. Също така използва матов лак, за да предпази растенията от влага – нещо, което по всяка вероятност запазва и цветовете им свежи – още една съществена отлика от традиционния любителски хербарий, който всеки от нас е събирал в ученическите си години.
Артистът е колкото обърнал поглед към традицията на правенето на хербарии, толкова и носталгичен към смъртта на растенията, а в същото време и жесток. Техниката му и методите му донякъде приличат на тези на Джон Джеймс Одюбон, който убивал птиците, за да ги нарисува. Защото Арасил това и прави, даже в идея отгоре на Одюбоновите прийоми – откъсва цветята и използва смъртта им, за да покаже не характеристиките им, формата им, принадлежността им към едно или друго семейство, род, раздел и прочее, а за да покаже смъртта им. Само това. В този смисъл той не просто естетизира растенията, за разлика от много други художници, артисти и скулптори, той ги използва, за да естетизира живота и смъртта, а следователно и времето (проектът е наречен от автора си „Крехкостта на времето“).
