През 1962 г. излиза книгата „Silent Spring“ на американската биоложка Рейчъл Карсън, която е преведена на български през 1987 г. под заглавието „Смълчана пролет“. Книгата започва така:
„Най-нов венец на удивително творчество и небивало могъщество на човека – съвременните научни и технически постижения покорно му служат, но именно служейки му, те го изменят драматично, моделират го по свой образ и подобие и на всичко отгоре като дамоклев меч го заплашват с пълно унищожение.“
Използваме заглавието ѝ за да опишем пролетта днес, през 2020 г. Тя е почти същата или подобна на пролетта в алжирския град, описан в „Чумата“ на Албер Камю. Във фикционалната пролет в романа се настанява същата особена тишина, която се е настанила в пролетта ни тук и сега. В парковете е забранено да се влиза, а всеки влязъл рискува да плати солена глоба, освен ако няма домашен любимец. Трудно е да разсъждаваме дали точно този тип социална изолация ще ни спаси от страховете ни. Затова и ще отговорим с думите на сър Дейвид Атънбъроу за природата, която може да ни донесе утеха във времена на криза.
По оруеловски на хората се забранява да посещават паркове и градинки. Механизмът на тези забрани е по-скоро функция на глобалния страх на правителствата, които много бързо направиха крачката от популисткото говорене към рестриктираща грижа за здравето. Не е лъжа, че тази грижа за здравето на хората е всъщност грижа за здравето на здравеопазването. В тази грижа здравето на отделния човек има малко значение, а от утешителната сила на природата не е останало нищо. Тя изглежда по-скоро враг в тази неравна борба, защото именно откъм нейните „домейни“ се появи това, на което сме свидетели днес. Затова и този албум със снимки. Защото някъде по средата между „Смълчана пролет“ на Карсън и ограничението да се докоснем до природата, която лесно замърсяваме, а и все по-трудно възприемаме като единна с нас, се намира и албумът ни с пролетни снимки от Борисова градина. Смълчани. И въпреки това пълни с живот.
