Басейн на ръба на дяволски висок небостъргач, къща сред девствена природа, имение, което не можем да избродим, най-голямата стая на света, обърнати къщи, японски градини. Все чудеса. Покрай всички тях не можем да не се сетим за Висящите градини на Семирамида – едно от чудесата на античния свят. Какво ако полетите са новото ново чудо? В смисъл, че ще бъдат ново чудо, когато въздушният транспорт се върне към нормалния си ритъм.
А когато станем отново мобилни, ще има ли шанс той да се промени решително и веднага, или може би малко по-късно, когато икономиката успее да „прескочи трапа“, а хората, които са функция на икономиката, но и на страха си, се решат да пътуват? Все въпроси, чиито отговори предстои да потърсим, или те да потърсят нас. Междувременно изглежда, че всякакви иновации, промени и размисли за живота „след това“ стоят някак фиктивни и фикционални. Така е и за самолетите без прозорци, които парадоксално биха предложили гледка 360 градуса на пътниците си. Как и защо?
Иновацията не е на самолетна компания, както можем да помислим първоначално, а е на CPI (Center for process Innovation) – място във Великобритания, където ще ви помогнат да разработите революционно-иновационните си идеи, да ги популяризирате и да промените пазара, навиците на потребителите и перспективите им към света. По отношение на самолетите без прозорци, които прожектират гледката на своите пътници чрез екрани, поставени навсякъде, думата перспективи добива множество значения, някои от които всъщност са в спектъра на рестриктиращите промени. Или поне изглежда, че има опасност за това. За какво става въпрос всъщност?
Основните доводи за предложената и добре рекламирана иновация са, че тя ще намали теглото на самолетите, респективно ще намали използваното за полет гориво, като в допълнение ще повиши комфорта на пътниците заради разширяването на пътническия салон. И за да бъде картинката на ползите съвсем пълна – самолетите без прозорци ще произвеждат по-малко от вредните въглеродни емисии. Всичко това представено в светлия и „хващащ окото“ клип малко по-горе.
Ако поразсъждаваме над всичко това сериозно и отговорно, ще стигнем до следните (надявам се не твърде прибързани изводи): проекти като този чисто и просто ни предоставят избор, твърде тесен избор – ако искате да защитите планетата, в случая от вредните въглеродни емисии, поставете себе си зад екрани, в случая в самолет без прозорци (това определено е плашеща, а не примамлива възможност). По този начин ще предоставите на друг да избира какво да видите от света по време на пътуването или иначе казано, ще се сдобиете с посредник, който да ви показва света, да ви кара да се чувствате добре или зле (всичко зависи от намеренията на посредника, един път щом му дадете прерогативите да взема решения как да пътувате). И не, това не е теория на конспирацията на втора степен, това са малките ежедневни жестове, иновации и споразумения с другите, които променят на темпове или скокове начина, по който виждаме света, начина, по който получаваме знание (или някой ни го дава, а съответно ние го даваме на другите).
И за да не бъдем голословни – светът е това, което виждаме от него. Колкото по-малко виждаме от него (а всички сме наясно, че в ситуация на твърде много, многото може да се окаже малко), толкова по-малко време и място за реакция имаме, когато някой намали перспективата ни към света, ореже някоя от свободите ни или ни даде възможност „да упражняваме“ тези въпросни свободи. Оруел май го е казал най-добре. Съвсем по оруелски се развива действието във филма „Островът“ от 2005 г., но там главните герои са изкуствено създадени хора, реплики (не че това има някакво значение в нашия случай), които цял живот са заблуждавани, че съществува остров, последното оцеляло кътче природа, на който ще заминат само избрани от тях.
Механизмът, по който някой ни показва, че съществува природа (небе, облаци, изгрев или залез, звезди) около нас, докато летим, е абсолютно същият. Механизмът на селективното изобразяване, прожектиране и заместване на същинския образ със симулакрум. Това ограбва представата ни за света, а следователно ограбва и представата на света за нас. Това ни поставя в особен вид изолация, така болезненото в тези дни състояние. Това променя възприемането ни на света. И защо не – променя концепцията ни за природата и за самите нас като част от нея. Това ни отдалечава от нея, слагайки помежду ни екран, посредник и условност. Поредна условност. Дотогава, докато в полза на рушащите се екосистеми, ние съвсем се изолираме. Има ли повече накъде? Или все още е възможно да полетим като птици?
