Когато в началото на миналата декада се появи мистериозното име Tame Impala с онзи буквално връхлитащ сингъл “Solitude Is Bliss”, музикалната общественост в един глас възкликна: “Появил се е Спасител!”.
Онзи, който ще успее да извърши така нужната реформа в китарната музика. Да я направи достатъчно любопитна, така че да влезе в разговора на младите хора – онези двигатели на стрийминг платформите, които осъществиха истинска революция в дистрибуцията, мениджмънта и комуникацията в музикалната индустрия.
Да, в последните петнадесет години любимото ни изкуство преживя трансформация. С мощното навлизане на технологиите и социалните мрежи, новото поколение меломани продължават да търсят различното. Такава треска ги е обзела, че искат все нови и нови звуци, преживявания, гениални моменти и постоянни изненади от техните музикални богове. А милите артисти, и те подгонени от жадните за бонуси мастити продуценти, изнемогват. Искат да спрат поне за малко бясното въртене на колелото. Някои могат да си го позволят, но други нямат право на крачка назад.
Оттук тръгват два аспекта – с положителен и отрицателен знак. Негативният – вероятно от това бързане качеството на издаваната музикална продукция спада драстично. Положителният – артисти стимулират своята креативност, отървавайки се от излишните прекалени премисляния. Така те поддържат себе си в отлична форма задълго.
Във времето Кевин Паркър – създател и идеолог на австралийското музикално чудо Tame Impala, сякаш се опази от лошото влияние на нетърпеливите. Изживя по свой начин сполетялата го слава. Издаде три феноменални албума, получи световно признание за тях, окъпа се във фестивална любов. И реши, че е време да го живее тоя живот!
Така се стигна до, както стана ясно, крайно недопустима петгодишна пауза за неговия проект. Условно маркирано, в периода от юли 2015-а до февруари 2020-а, Кевин обаче не мързелуваше чак толкова користно. Напротив. Използва времето ползотворно, предизвиквайки се с тотално експериментални проекти. Сред тях продукции на станалия почти нетърпим с енергичните си изблици Kanye West; поп новаторката Lady Gaga; впечатляващит с безкрайните хоризонти на мисълта хип-хоп агент Travis Scott и естествено диско/фънки гуруто с китара Марк Ронсън.
От работата си с тях, Кевин научава как да си поеме въздух, да прецизира бийтовете и да ошлайфа своите прочути псайхаделик композиции. Действа освободено и безкомпромисно. За доказателство напомняме факта: новият албум на Tame Impala – “The Slow Rush” в началния му вариант е бил изтрит напълно, а впоследствие изцяло преработен. Това беше и причината, дългокосият австралиец да не успее да влезе в начертания бизнес план – албум преди хедлайн концерт на Coachella миналия април. Както Кев сам признава в интервю – не е бил достатъчно доволен от резултата, затова си дал още време.
Точно върху най-значимата за човечеството величина разсъждава в лириките на новия си албум Мистър Паркър. Тя присъства във всевъзможни измерения: – “Време е да се ожениш! На 33 си!”, “Отминава още една година в чудене!”; “Дали оценявам времето изживяно с любимите хора?!”, “Не е ли време да направя най-после онова, в което вярвам от цялото си сърце?!”, “Освободи се от миналото време! Ще усетиш свободата на настоящето!”. Създадените текстове се открояват в съзнанието на слушателя с тяхната интровертност. Четейки стиховете ред по ред оставаме с леко неудобното усещане, че четем чужд дневник. До такава степен са лични мислите в дванадесетте песни от албума! Паркър също се съгласява с констатацията и допълва:
“Колкото повече пораствам, толкова по-смел в споделянето на емоции се чувствам. И явно се наблюдава развитие.”.
И още как! Да действително, понякога Be Gees стиловото пеене с каскади от ефекти ни затруднява да се концентрираме върху изпятите думички. Но разказите на 34 годишния композитор ни вълнуват с реалността на историите.
Ще ви оставим да се поровите сами в тях. Но някак си трудно бихме могли да пропуснем удачния момент да изпъкнем с емпатия. Тя най-силно, поне от наша страна, се проявява в сингъл #3 от записа – “Posthumous Forgiveness”. Песента разкрива изповед на Кевин Паркър към покойния си баща Джери.
Приживе двамата не изпитвали особено силни чувства един към друг. А една от причините е раздялата на родителите на Кев, когато е едва на три годинки. В първата част от “Posthumous Forgiveness” можем осезаемо да изпитаме гнева на музиканта. Неговото неразбиране защо през годините двамата са останали така дистанцирани. „И докато все още разполагаше с време да промениш нещата,/ти реши да запазиш за отвъдното прошката между сина и бащата.”
По средата композицията се пречупва. Преходът мощно навива пружината с агресивна синт/бас линия; в ритъма на силно трансформирания барабан се съдържа отчетлива фаталност, а слушателят настръхва пред задаващото предполагаемо възмездие. Вместо него на сцената под акомпанимента на чил перкусии изплува прошката. И любовта. Съчетаването на емоциите от музиката и лириките, в които Кевин сякаш изключва напълно статута на световно популярен музикант. Изслушваме притихнали порасналото австралийско момче, сбъднало толкова много мечти. Всички тях той иска да сподели със своя татко. „(Сега) Искам да ти споделя за момента, /когато бях в Аби Роуд/. Да ти разкажа за случването на мечтата… /Мик Джагър ми звъна да работим заедно, и в онзи миг-разкош/ си мислих за теб, за нашия живот.”
Едва ли бихме могли да си представим по-искрени признания. Но, защо Кевин Паркър решава толкова открито да споделя. Пред сайта “LA Times” артистът уточнява, че не държи на всяка цена да занимава света с неговия баща.
“Но, желанието ми, слушателите да изпитат нещо дълбоко, докато слушах, ме убеди в правотата на намерението ми.”
В днешно време да впечатлиш пренаситената аудитория си остава сложна задача. И, за да го постигнеш, се нуждаеш от разнообразни изразни средства. Да се изключиш напълно от стиловите ограничения, от познатите, доказано работещи формули, да експериментираш с наученото досега.
След всяко следващо слушане на дванадесетте композиции в “The Slow Rush” вътрешно осъзнаваш – австралийският музикант изнамира добре забравени стари трикове, които те печелят моментално. В някакъв момент, докато слушаш музиката, можеш да си помислиш, че инструменталите са приятно наредени семпли. Но всъщност всяка една нота е изсвирена, благодарение на натрупаните знания за инструменти и технически похвати от Кевин Паркър.
Заслушани в лекотата на мелодиите на Tame Impala, на подсъзнателно ниво се връщаме назад във времето с парчето “On Track”. В него подочуваме горчиво-сладките клавири на агент от ранга на Дарил Хол. Първият сегмент в споменатото “Posthumous Forgiveness” ни отнася към рифовете на легендарния цепелин Джими Пейдж. Акустичният разкош в “Tomorrow’s Dust” или пристрастяващата клавирна партия в седемдесетарското R&B бижу в песента “Breathe Deeper”, вероятно звучат като взети назаем идеи, но всъщност демонстрират друго – гигантския талант на Кевин Паркър да дарява ушите ни с класическо изработени мелодии.
Макар и само два месеца след началото на 2020-а, в която се очакват нови продукции от музикалните богове меланхоличният Frank Ocean, Kendrick Lamar – усилено се говори за негов китарен проект, Pharrell Williams с биографична музика и филм за неговото израстване и бълбукащото завръщане на инди любимците The Strokes, вещо продуцирани от Рик Рубин. Та, макар и да предстоят още възхвалени музикални приключения в следващите месеци, то категорично заявяваме – “The Slow Rush” попада директно в десетката за най-стойностни албуми на годината.
Убедете се сами!
