Дълго време се опитвах да си спомня на кой от тийнейджърските ми любимци ми напомняше вундеркинда Джейкъб Колиър. Слушайки “Tubular Bells”, отговорът дойде от само себе си. Не само защото Майк Олдфийлд прави първото си демо на 17 години. И защото смесва по-скоро редки инструменти, като оркестровите камбанки, с всичко, което му е в главата. Едва в преиздаването от 2003 г. са дадени различните му влияния като заглавия на отделните части на 23-минутната втора част от “Tubular Bells”. Заедно с блуз и джаз има латино, траш, романтик и какво ли още не.
Можем само да си представим какво се е въртяло в главата на Олдфийлд, когато дава демото си на почти непознат във „Върджин“ с мисълта, че ако не го одобрят, ще пише на Съветското посолство в Лондон, защото бил разбрал, че там плащали да се пише музика. „Върджин“ още нямат собствена авиокомпания и дори безалкохолно, но скоро отварят верига „мегасторс“, включително и на Шан-з-Елизе. Може да се каже, че моделът им на „културен мол“ работи и до ден-днешен с по-ранната от тях верига ФНАК, надживяла Върджин и разпространила се в съседните на Франция страни. Но да оставим издателите и разпространителите на мира и да се върнем към камбанките, които стигат и до джаз-фестивала в Монтрьо през 1981:
Слушайки демото си даваме сметка, че то е по-скоро пред прага на т.н. „ню ейдж“, има само загатване на камбанки от мелотрона (някъде към 14-а минута от общо 23), всичко е китари и синтезатори. Как, освен че влизат в записа, стават и заглавие на проекта – тук легендите се разминават. Според едната, след поканата на „Върджин“ за работа в студио, младият Олдфийлд иска всички най-нови инструменти и ефекти и заедно с тях му се доставя комплекта камбани. Според другата, камбаните са изнесени от студиото, но той се заплесва по тях и решава да импровизира около звуците им. В свои различни интервюта Олдфийлд казва ту едното, ту другото. Но истината е, че от доста яко удряне той изкривява една от тях. Именно тя влиза при монтажа на корицата на албума му – преди това е имало яйца, фотографката си е играла да снима море и именно морето е избрано за фон на изкривения инструмент. Така, подобно на кривия тромпет на Дизи, камбанката става символ на Майк Олдфийлд.
Малко след записа в Лондон служебно копие в бяла опаковка отива до бюрото на разпространителя на „Върджин“ в САЩ, небезизвестният Ахмет Ертегюн, „кръстник“ на Фестивала в Монтрьо. По това време през кабинета му минава режисьорът на „Екзорсистът“, който иска нещо „по-така“ вместо музиката, която му е написал корифеят Лало Шифрин. Чува част от интродукцията и пътят към световната слава на младежа – макар и без негово знание и одобрение – е открит. Но няма и съмнение, че лиричното интро, с което Майк Олдфийлд иска да каже, че се е отърсил от зависимостта от ЛСД, изведнъж се превръща в част от саундтрака на зловещ филм. Именно оттам идва и паралелният живот на музиката на Олдфийлд, без значение дали с оркестри (Пърси Фейт, Джоф Лоув), китарни формации и дори тромпет – не какъв да е, а този на култовия италианец Нини Росо („Фуникули-фуникола“, „Ил силенцио“).
Доста джазмени и преди, но най-вече след него, включват оркестровите камбанки в импровизациите си – например Нана Васконселос в „As Falls Wichita, So Falls Wichita Falls“ на Пат Матини, за който скоро стана дума. Вратите между жанровете са открехнати, рок-джазът става джаз-рок и макар че за някой критик на Олдфийлд му липсва енергията на рока, светът на актуалната музика няма да е същият след “Tubular Bells”. В тяхна чест милиардерът-визионер Брансън, чиято сестра е била вокал за Олдфийлд в следващата му творба за „Върджин“, кръщава два самолета от авиокомпанията си – с игра на думи – “Tubular Bellе” (тубуларна красавица).
