Няма как да слушаме музика, отваряща врати, без да се вгледаме в многозначността на думата ключ. Всички търсят ключ към сърцето, към дълголетието, към поредната мистерия, парола, компютърен код. Нотният ключ, поставен на съответното място в петолинието, определя как да се свири съответната нота, на която всъщност носи името – затова в миналото броят на ключовете е бил равен на този на нотите.
Ключът към (творческото) дълголетие витае в съзнанието на Стиви Уондър в средата на 70-те. Албумът „Songs of the Key of Life” се оценява като апотеоз на „класическия“ Стиви, а почитта му към Сър Дюк (Елингтън), написана малко след смъртта му, е сред най-разпознаваемите композиции на артиста, където възпява и други от идолите си – Ела, Луи, Каунт Бейси и Глен Милър. Пророческото му заглавие събира още няколко, превърнати в джаз-стандарти парчета, като началните композиции от всяка страна на втората плоча “Isn’t She Lovely” (от Бирели Лагрен и Силвен Люк до Франк Синатра) и “Ngiculela/Es una historia/I’m Singing” (Гато Барбиери).
Не по-малко интересна е историята на един друг „ключ“ – този път музикален. “Off-Key” (“Slightly out of tune”) е английският термин и възможен превод на един от химните на бразилската музика, „Десафинадо“. И оттук започват мистериите. Феновете на свободното познание тип уикипедия приемат, че това е отговор на Жобим и съавтора му Мендоса към предизвикателствата на пресата за фалшивеенето на певците на боса-нова. Нещата не са толкова прости. Към края на 50-те Жобим и Мендоса преживяват някакси като акомпаниращи пианисти на второразредни певци по баровете на Рио. Успоредно с това се появяват първите самоопределящи са като боса-нова (терминът влиза по-късно в обращение) артисти, на които той симпатизира. Именно за тях пишат „Десафинадо“ – ирония върху второкласен певец (а в подтекста на песента – и второкласен любовник). И същевременно с това предизвикателство към останалите певци, което също убягва на незапознатите с играта на думи „desafinado – desafiado“ (неакордиран, фалшив – предизвикан). Песента никак не е лесна и първият, който наистина успява, е Жоао Жилберто. След като се появява и в САЩ като инструментал, но и като адаптиран превод на английски с два различни текста (“Off-Key” и “Slightly out of tune”), Жилберто, при първата си среща със Стен Гец, му показва как именно трябва да се изпълнява. Джазменът си дава сметка, че бразилското десафинадо всъщност отговаря на т.н. блу ноут в джаза. Версията на Ела го доказва. Ето ни с една мистерия по-малко.
Останалите парчета в плейлиста отдават значимото на „Ключа към Вселената“ на органиста и тромпетист Джоуей де Франческо с кратичката (само 11‘) версия на направения от Армстронг хит по Фароа Сандърс „The Creator Has A Master Plan“. И на „Испанския ключ“ на Майлз в малко по-слушаемата версия на Бирели Лагрен. Арготичното значение на израза в джаза е „закачка в Си“ – да не забравяме, че всеки нотен ключ определя как да се свирят нотите в петолинието.
