Преди месец на Франкфуртския панаир на книгата беше обявен списъка с номинациите за Мемориалната награда на името на Астрид Линдгрен. В него са и имената на две български писателки, а с една от тях, Юлия Спиридонова, си говорим за писането изобщо, къде води то, как писателят гради своя свят и кога разбира, че той не е само негов.
Юлия, Вие пишете и за деца, и за юноши, а изглежда второто е по-трудно от първото?
На мен ми е еднакво трудно, еднакво лесно и еднакво забавно да пиша и за деца, и за тийнейджъри. Единственото, което искам, е да си чакат реда. Но те, историите, винаги се пререждат и вдигат ужасно много шум, когато не им обръщаш внимание.
Как се пише честно за деца и подрастващи, и как се улавя вниманието им, особено в среда, в която всеки се бори за това внимание?
Понякога чета произведения, които ми се струват ужасно фалшиви. А авторите им твърдят, че честността е най-важното нещо за тях. Май всеки има собствени представи за чест и честност.
Кои са важните теми във Вашето творчество и кога разбирате, че те не са важни само за Вас?
Един ден погледнах назад – нещо, което не обичам да правя и затова го правя рядко, но исках да направя равносметка. Бях написала вече много книги – приказки, детективски роман, приключенска трилогия, романи за тийнейджъри и дори приказка по операта „Вълшебната флейта“. Какво беше общото между всичките тези толкова различни истории? Смешно е, но дотогава не се бях замисляла за това. Събрах ги всичките на един куп и разбрах – всичките ми книги са за обичта. Колко важно е да намериш обич, да бъдеш приет и обичан. „Защото имаш ли обич, имаш всичко.“
Как при Вас възниква комуникацията между пишещ и четящ, която е и половината от процеса на писане?
Хм, не знам. Винаги съм била сама, докато пиша. Не знам къде се изпокриват всички. Иначе не минава ден, в който да не получа някакъв отзив за вече написаните книги – дали ще бъде писмо, дали ще ми изпратят лично съобщение във Фейсбук, дали среща на улицата или просто ще зърна дете, което носи моя книга… Отделно срещите с деца от цялата страна. Това ми дава сили да продължавам да пиша.
Разкажете ни как се случва и обратното – срещите Ви с читатели да отключат или породят идея, която да прерасне в текст.
„Бъди ми приятел“ е приказката, която се роди по време на среща с деца със (както вече е прието да се казва) специални потребности. Говорихме си за приказките, стигнахме до Андерсен и накрая, разбира се, до „Грозното пате“. Един много умен младеж с най-красивите очи на света каза, че ненавижда тази приказка. „Това е лъжа. Аз никога няма да стана красив лебед!“, каза ми той. Така се роди историята за краставото жабче, което не намира обич в родното си блато и тръгва по света, за да си намери приятел. Много ми е мъчно, че не записах адреса на това момче и когато книгата излезе години след нашата среща, не успях да го намеря и да му я подаря.
Кои са любимите герои на Юлия Спиридонова, не само конкретни, но и като характери?
Любимите ми герои са краставите жаби. Харесвам сложните характери, които грешат, парят се, спъват се, но имат силата да станат, да продължат и разбира се, накрая да победят ламята. Харесвам и онези, които не се променят, а имат силата и самочувствието да бъдат себе си. Като Карлсон например. Не може да се каже, че той се променя и става щедър, добър и даже може би министър-председател на Швеция. Но кой знае, може би Дребосъчето ще стане министър-председател (именно защото е имало такъв приятел)?
Защо детската и юношеската литература трябва да засяга „големи“ житейски теми и има ли (про)верен начин как се прави това?
Всяка тема е голяма. Да се научиш да използваш гърнето е важно за малкото дете. (Е, май за майка му е по-важно). Да опознаваш света около себе си. Да си намериш приятели. Да се справиш с побойниците в училище. Да оцелееш след развода на родителите си. Да се измъкнеш от смъртоносния капан на наркотиците. Няма маловажни теми. А начинът, според мен, е да се пише така, че на читателя да му става все по-интересно.
Казват, че за писателите има два процеса – в единия животът влияе на писането, а от определен момент писането започва да влияе на живота. Можете ли да кажете, че това се случва и на Вас?
За мен всеки, който създава нещо красиво, добро, полезно е специален. Не си спомням коя писателка беше казала: „Съпругът ми е хирург. Всяка сутрин става и отива да оперира. Досега никога не съм го чувала да се оплаква, че няма да лекува, защото е изпаднал в „лекарски блок“.
Кой е любимият Ви писател от детството, но също така и кой е любимият Ви детски писател? (мисля, че двете могат да са различни)
Много са любимите ми детски писатели и винаги се притеснявам, че започна ли да ги изброявам, ще забравя някой особено любим. Но Астрид Линдгрен е детският писател, променил живота ми.
На Запад писателите винаги добавят в професионалната си биография и номинациите за награди. Разкажете ни за номинацията за „Астрид Линдгрен“ и за другите награди – и изобщо – помага или пречи на писателя такъв тип признание?
Често номинациите са също толкова престижни, колкото наградите. Много съм благодарна на Фондация „Детски книги“, която се пребори да стане номинираща организация за „Мемориалната награда Астрид Линдгрен“. Това е най-високото отличие в световната детска литература, условията са много строги. Беше голям пробив за България, когато ни номинираха с художника Любен Зидаров преди четири години. Моята радост и гордост бяха двойни, защото съм много голям негов почитател. След това бяхме номинирани с големия поет и писател Виктор Самуилов. А тази година бях номинирана за четвърти път. Сега сме двете с Мая Дългъчева, това топло човече. И радостта ми отново е двойна.
