Вече пет години минаха, откакто от този свят си замина Робин Уилямс. В крайна сметка актьорството не успя да го спаси. Поне не накрая, но и нямаше как. Може би го е спасявало цял един живот, а може би му е дало живот. Защото без своето призвание вътрешната му драма щеше да го завземе и щеше да ни лиши от всички усмивки, които Робин Уилямс, без съмнение, е предизвикал във всеки един от нас.
С двамата си вечно работещи родители още от дете той е самотен. На помощ идва въображението му, което създава различни персонажи, с които малкият Робин да си говори. Още тогава развива и усет към комедията, за да може да привлече вниманието на майка си, разсмивайки я. Тя самата, бидейки модел и актриса, е доста забавна и той трябва да наваксва нейното комедийно предимство. Момчето не може да е просто Робин, трябва да е забавният Робин. В гимназията той става най-интересният и весел съученик, увлича се по театъра и печели пълна стипендия в „Джулиард“, Ню Йорк – висше училище за танци, музика и драма. Само след две години там учителите му казват, че вече няма на какво да го научат, защото е артистичен гений. Става ясно, че неговата съдба е актьорското майсторство и комедията.
Робин в последната си година в гимназията.
Демоните и борбите на Робин Уилямс са познати на всички – алкохол, наркотици, депресия, и отново алкохол, наркотици, депресия. Но не това кара комедийния гений да отнеме живота си, той определено е бил по-силен от тези емоционални вампири. Призванието му на актьор и комедиант се е справяло с тях година след година, държейки го на повърхността, давайки му смисъл в милионите усмивки, които предизвиква. Но понякога има неща, които не можеш да контролираш, знаеш, че няма да ги пребориш, защото никой досега не е успял. И ако те ще те накарат да загубиш това, което те определя, това, с което предизвикваш милиони усмивки, тогава може би имаш право да кажеш „не“. Ако съзнанието ти вече не е твое, а е просто един „терорист“ в главата ти, както го описва по-късно съпругата на Робин, то може би имаш право да кажеш „не“. Ако цялата ти същност вече си отива и в кратките болезнени мигове на съзнание го разбираш, може би имаш право да кажеш „не“.
Това оправдано от съпругата му „не“, той казва на най-трудната роля в живота си, тази на човек с деменция. Погрешно диагностицираната болест на Паркинсон се оказва много по-жестоката и рядка деменция с телца на Леви – нелечимо заболяване на мозъка, свързвано с риск от самоубийство. Не депресията побеждава Робин, тя не е нищо друго освен един от многото симптоми на заболяването – като страха, параноята, халюцинациите, обездвижването… На това казва „не“ актьорът, защото „Докато има живот, има надежда“ е инспирираща мисъл, пътуваща във времето, но всеки може да определи за себе си какво e понятието живот и кога той е приключил.
А животът за Робин Уилямс определено беше смеха, обичта на хората, комедията – един създаден от него свят, в който той убиваше тъжния човек в себе си, за да убие и тъгата у хората. Каква мисия само. Почти филантропска. Един приятел в нужда. Казваме почти филантропска, само защото мисията му не е напълно благотворителна – чрез своето изкуство той също взима искрица живот и за себе си, искрица лудост. Защото, както той казва:
„Дадена ни е само една искрица лудост, която не трябва да губим.“.
Явно нея е изгубил той накрая.
Именно тази искрица запалва той в продуцента Гари Маршал в момента, в който Робин влиза на прослушване… В съзнанието на 8-годишно момче се ражда гениалната за него идея за извънземен, който идва на Земята с изследователска цел. Това е синът на режисьора на известния през 70-те сериал „Щастливи дни“. Споделяйки я със сценаристите, те започват да теглят сламки и който изтегли най-късата, той ще пише сценария за тази ужасна идея, с този странен, обречен според тях на провал извънземен персонаж. Никой от желаните актьори не откликва на идеята да изиграят този очевидно рискован герой и всички до един отказват предложението. И слава богу, защото съвсем случайно сестрата на Гари Маршал си спомня за стендъп комедиант, който е гледала наскоро и за неговата имитация на космонавт… Влизайки на прослушването, Робин е помолен да седне и той моментално сяда като извънземен – на един стол върху главата си – казвайки репликите си до момента, в който не избухва в импровизации. Ролята веднага става негова и на снимачната площадка той превръща замисления за един епизод персонаж – Морк от планетата Орк – в бум сред аудиторията на сериала. Неговият Морк трябва да е част от сън, един нереален герой, но импровизацията, физическата комедия и специфичният глас, които Робин вкарва в играта си, превръщат този извънземен в истински персонаж, за който краят на епизода се преснима специално, давайки му живот занапред.
Така смущаващият за всички в началото Морк, става основата за един цял, отделен проект. Няма пилотен епизод за родилия се през 1978 г. сериал Морк и Минди. Симпатичният извънземен става любимец на американската публика, а неговият поздрав „Нану-Нану“ – заразен. В сериала актьорът често излиза извън сценария със своите импровизации, хвърляйки в доволен смут целия екип. Това работи добре за сериала и занапред сценаристите често ще оставят празни места в сценария или ще пишат просто: „тук Морк прави, каквото прави“.
Свободата, която екипът дава на Робин заради неговите неочаквани и щури импровизации, се отплаща с нарастващата публика, която просто не може да се насити на Морк, или по-скоро на Робин. Най-показателното доказателство за неописуемия талант на изгряващия актьор е изказването на сценаристите и на двата сериала, че Робин е взимал техния материал и го е правел по-добър. Този сериал изстрелва кариерата на Робин Уилямс, защото със своя извънземен герой той разкрива пред света и своя почти извънземен актьорски талант.
Оттук насетне всички са запознати с кариерата му, с демоните, с борбите, с образа на „тъжния клоун“ и коронясването му за „цар на комедията“. Последните му месеци са тежки, объркани, страшни, той малко по малко започва да губи себе си, маха маската на клоуна и сваля короната си. Дългогодишната му колежка и приятелка, актрисата от Морк и Минди, Пам Доубър, виждайки го на снимачната площадка през последните му месеци, споделя по-късно на съпруга си, че той вече не е същият, че му липсва искрата. Именно тази липса е причината симпатичния, любопитен, очарователен и леко откачен извънземен Морк Уилямс да се качи доброволно на своята ракета и да се насочи към новия си дом, откъдето някога е дошъл.
Думите на извънземния Морк: „Не знам колко съм стойностен за тази вселена, но знам, че направих няколко души по-щастливи, отколкото биха били ако ме нямаше. Докато знам това съм толкова богат, колкото трябва да бъда.“ сякаш са лично на Робин Уилямс, защото това беше и неговата мисия и богатство. Разбира се „няколко души“ не е точната бройка, по-скоро милиони. Нану-Нану, Робин.
