Англия, Уелс, пак Англия… и накрая Австралия. Това са само част от местата, които бележат номадското детство на Наоми Уотс, и всяко едно от тях ражда нова личност у нея, личност, която да ѝ помогне да се впише в новия град, в новото училище, с новите деца, на новата детска площадка. Още тогава тя е актриса без да го осъзнава.
Родителите на Наоми Уотс са много млади и „супер готини“, както ги описва по-късно в живота си самата тя. Но са емоционални и диви, което води до развода им, когато актрисата е само на 4 години. Три години по-късно баща ѝ – главният звуков инженер на Pink Floyd – умира от предполагаема свръхдоза хероин. Наоми не говори в детайли за тази част от живота си. Това обаче е началото на нейното бродещо детство. Ново място, нови хора, нови очаквания – от нея за тях и от тях за нея. Предимно последното тревожи момичето. Тя се превръща в една малка неосъзната актриса всеки път, когато трябва да се представи на новите деца и съученици, защото тя подготвя своя образ, моделира го според това, което вижда, според новите си съграждани. Една невероятна репетиция за бъдещата актриса, която обаче тогава не приема това така, а по-скоро като грабеж на идентичността.
Наоми е в поредния нов град. Оставена е на поредната непозната детска площадка. Тя стои до оградата и оглежда новата си среда. Къде е? Какви са те? Изграждането на образа започва… Каква трябва да бъде? Каква искат те да бъде тя? Какъв акцент да използва? Как да се впише в групата? Каква, каква да бъде… Няма време. Камера…работи! И… тя излиза на площадката, но не на снимачната.
Породената от скитническото детство липса на идентичност прокарва в нея от малка идеята за актьорството като начин най-после да изгради своята самоличност. Това желание се заражда след като вижда майка си да играе в аматьорски пиеси и тя самата започва да участва в училищните трупи. Малко по малко искрата се запалва. Увлечението ѝ по актьорското майсторство става и скритият жокер в ръкава на майка ѝ, когато иска да премести семейството… отново, този път доста по-далече – в „Земята там долу“. Майката на Наоми ѝ обещава, че ако се съгласи да се преместят в Австралия, ще ѝ плати актьорските курсове, които тя толкова иска. 14-годишната Уотс се съгласява. Оставя задържалата се няколко години в едно училище, почти изградена крехка самоличност, да се разпадне отново и да започне подготовката за новата си роля: британката в Австралия.
Първите месеци са тежки. Учениците са облечени различно и имат странни прически – всичко е толкова различно от Обединеното кралство. Но след около 6 месеца новата ѝ роля започва да влиза в сила, създавайки ѝ поредната идентичност. Постепенно тя намира своето място, взима уроци по актьорско майсторство, създава приятели, една от които е тийнейджърката Никол Кидман, която среща на прослушване на реклама за бикини, а след това си поделят таксито на връщане. По-късно дори участват заедно в австралийския филм „Флирт“. След него Наоми си взима почивка и заминава за Лос Анджелис, а там, посредством Никол Кидман, се среща с много агенти, които я убеждават, че трябва да се премести, за да стане актриса – нещо, което според тях ще ѝ се случи лесно. Обнадеждена от техния оптимизъм, тя скоро заживява за постоянно в града.
И така… време е да започне поредното си преображение: на изгряващата актриса в Холивуд. Съвсем логично тя се свързва с всички агенти, които преди време са ѝ вдъхнали надежда, само за да чуе от тях едно: „Ами, успех в Холивуд!“ и затръшване на врати. Очевидно нещо в новия ѝ образ не е както трябва. Но какво е? Какво е това, което те търсят, а тя не им дава?
Годините в Америка преминават с тези въпроси и много откази и затръшнати врати. Опитвайки се за пореден път да бъде тази, която другите искат, тя продължително и пагубно продължава да повтаря скиталческото си детство, чудейки се как да се впише на новото място. Това което отваря очите ѝ за грешките, иронично, са нечии други затворени очи.
Тя вече живее в Ню Йорк, но в Лос Анджелис има кастинг, за който на собствени разноски лети. Наоми отива на прослушването, взима сценария и започва да чете. В ума си тя пак е на детската площадка, стои до оградата и оглежда новото място, а въртележката в главата ѝ завърта не друго, а познатите въпроси: Кой акцент да ползвам? Каква искат да съм? Как да се преобразя? Когато слиза мислено от тази въртележка, тя вижда, че режисьорът е затворил очи. Заспал е.
Години по-късно, след като Дейвид Линч иска да я прослуша за главната роля в “Mulholland Drive”, тя е на път да откаже, защото си е обещала, че няма да похарчи вече нито цент, за да лети до поредния режисьор, който да заспи на прослушването. След всички откази, които е получила през годините, чувайки постоянно, че не е „достатъчно красива“, „достатъчно забавна“ или „достатъчно секси“, тя не вярва, че някой вече ще я хареса и дори е на път да се откаже от актьорството. За щастие тя приема срещата с режисьора и “Mulholland Drive” изстрелва нагоре кариерата ѝ. Години по-късно, все още невярваща, тя пита Дейвид Линч какво е харесал на снимката ѝ, за да я извика на прослушване.
„Не знам, Наоми, беше просто погледът в очите ти.“
Тогава актрисата вижда защо през годините е била толкова „трудно назначавана“, както тя самата се описва. Цялата ѝ концентрация е отивала в това да измисли как да се преобрази, вместо да бъде себе си, навик, който е останал плътно с нея от детството ѝ. Нещо, което тя в последствие трансформира чрез актьорството. Оттогава си спечелва репутацията на „мрачна“ актриса, която играе предимно тежки и тъмни роли като в „The Ring“, „21 Grams” или „Funny Games“. Обяснението ѝ е просто: чрез тези роли актьорството ти дава шанса да се изправиш пред тъмните си страни, без да бъдеш себе си. Когато го направиш излизаш от ролята преобразен, безстрашен и пречистен, „просто се отърваваш от демоните си“.
В живота на пречистената от детството си Наоми Уотс вече има установена една площадка и това не е детската, а снимачната; върти се вече не въртележката на миналото ѝ, а лентата в камерата. Страховете ѝ за това как я приемат другите и каква трябва да бъде са трансформирани, а директорите не затварят вече поспаливо очи, напротив – аплодират нейното представяне.
