Едно от любимите занимания по практика на превода бе закачката на Реймон Кьоно с книгата му „Упражнения по стил“. Макар и от 1947, в началото на 80-те, тя още не бе преведена на български. Но ние щастливо се забавлявахме да възпроизвеждаме една кратка история, разказана по 99 различни начина. Не стигахме много далеч – просто на български подобни стилове не съществуваха. А във Франция отдавна Кьоно бе превърнал книгата си в нещо средно между фийчър и мюзикъл с участието на тогавашните звезди на мюзикхола Ив Робер (продуцент на „Високия рус мъж с черната обувка“) и вокалния квартет „Фрер Жак“. Половин век по-късно нещо много по-софистицирано върху неговите текстове ще дойде от… Монпелие, но за това след малко:
По същото време с един от преподавателите ни слушахме различни версии на любимите му изпълнители от зората на бибопа – съвременници на Кьоно, а някои от тях и негови познати. Кьоно пише горе-долу по същото време и текст за една от музите на Майлз, Жюлиет Греко, където упражнението му е в малко по-различен стил. Типичен за Хораций “carpe diem”, Кьоно се заиграва и с Вергилий за цветчетата на розите, които трябва да се събират навреме. Пак тогава – средата на 50-те – Анри Салвадор пее за бибопа текст на Борис Виан, а по-късно пее сходната на текста на Кьоно за Греко песен за вкусовете и цветовете на Клод Нугаро. За тях, както се знае, не се спори:
Освен тези безкрайни шегички, не можем да подминем и игрословиците с първата сричка в бразилското “Um mar de mar“, прекрасно адаптирано и на италиански от Петра Магони и Феручо Спинети в компанията на Омар Соса, с когото се заиграват и в заглавието “A-mar-o-mar”. Или присъщите на Боби Лапоант жонглирания с имена и глаголи в “Ta Katie t’a quitté. Или „НЕС“ трио с игрите около времето…
Но съвсем естествено, в центъра на вниманието ни са акапелите от 2008-а на откритията в джаз-конкурса за вокалисти в Крест (1997) и година по-късно в Ла Дефанс „Les grandes gueules“ (буквално „Големите усти“). Започнали под друго име с… да, Боби Лапоант, за който стана дума по-горе, те стъпват уверено в очертанията на европейската акапела от началото на 60-те с Мими Перен, „Les doubles six de Paris“ и свързания с тях Куинси Джоунс. Естествено е да им посветят парче („Това е Мими“). Но това е чак в 2012-а, а сега си говорим за 2008-а. Цели 22 версии по Кьоно, като финалът е c намигане към „Куин“ (“Somebody to love”). Лично аз не мога да не оценя лекотата на т.н. „обиден“ стил, където с финеса на Боби Макферин се повтаря най-честата френска обида. Ако не бях присъствал на подобна възпитана размяна на невъзпитани изрази между пътници в парижки автобус преди десетина години, сигурно щях да си кажа, че парчето е, оксиморонно казано, една голяма литота. Но не, човекът е това, което е неговият стил.
