Годината 1949 се помни в музикалните среди като годината на голямата битка. Битката между двата едновременно комерсиализирани стандарта на виниловите плочи. Дългосвирещите (LP) на Columbia (Си Би Ес), известни и като „албуми“ – на 33 1/3 оборота в минута. И опитът на не по-малко важните за времето си RCA Victor да наложат „синглите“ на 45 об/м и с голяма дупка по средата. При всички случаи, това е краят на господството на шеллаковите 12-инчови тави на 78 об/м, които са имали максимално просвирване на страна до 4 минути. Всъщност изобретателят им просто пренася върху хоризонтална плоскост скоростта (между 70-80 об/м) на цилиндъра на Едисон и демократизира производството на плочи чрез изработването на матрица, по която сe пресоват предназначените за продажба тежки, чупливи и не много качествени като звук (с горна граница 6 000 херца, по-малко от една трета от възможностите на човешкото ухо) грамофонни плочи, които са единният стандарт по цял свят. Да, в зависимост от различния волтаж на електрическите системи е имало незначителни отклонения, но те не са били определящи.
От 30-те студиата и издателите, които са притежавали голяма част от тях започват да търсят начин да доставят музиката до домовете на потребителите си. Това съвпада и с демократизирането на радиоразпръскването и интереса към излъчваните на живо по радиото концерти. Една симфония в зависимост от дължината си е могла да се събере на поне 5 плочи. Те са били представяни под формата на албум с илюстрации и отделни страници-джобове за плочите. RCA Victor залагат на качеството на възпроизвеждане и запазват времетраенето. Конкурентите им от Columbia също развиват технологията на винила с микробразди (на английски microgroove, на френски – microsillon), но предпочитат да запазят размера от 12“ и да увеличат времетраенето до 20 минути на страна. Откъдето идва и големината на дупката по средата. Поради краткото времетраене, RCA Victor разработват автоматизиран чейнджър, на който са могли да се нареждат една върху друга до 20 плочи. Още по-голям е бил капацитетът на джубоксовете, работещи само със сингли.
Интегрирането на домашния грамофон към шкафа за радиото вече е било факт, но потребителите не са могли да направят свободен избор до края на 50-та, когато патентите позволяват всеки, който иска, да произвежда на едната или другата скорост, а успоредно с това се предлагат малки пластмасови адаптори за големите дупки на малките плочи. Сигурно сте забелязали, че видеоархивите за албумите на 33 1/3 са направени от непризнаващите ги в началото RCA Victor.
Известно време има междинни формати – ЕР (удължено свирене), позволяващо качването на две песни на страна на 10“ плоча на 45 об/м. В края на седемдесетте, 45 об./м. плочи се появяват и в сегмента на 12“. Хайфистите обичат този формат заради по-високото качество и това не остава незабелязано и неизползвано от „ФСБ“ в миниалбумите им от 1980-а, 81-а и 83-а„Кълбото“, „78 об.“ и „След 10 години“. Обичайната практика през 60-те и 70-те на „Балкантон“ бе тъкмо обратната – „синглите“ бяха 7“ на 33 1/3 об., също с по две песни на страна. А във Велико Търново вече се правеха и стерео радио-грамофонни шкафове с чейнджър за дългосвирещи плочи.
Музикалната индустрия използва формата от 45 об./м. до средата на 70-те, когато е и най-силното търсене на сингли от младото поколение да налага чрез него хитовете – не всички могат да си позволят да си купят цял албум на двойна и понякога четворна цена от тази на сингъла. Но не са масово явление любителите на джаза или на прогресив, арт и джаз-рока, които да могат да извадят 7“ плочи с любимия си стил от старата си колекция. Затова плейлистът е посветен именно на такива заглавия – има ги и Ела, и Майлз, и Паноника… Не че терминът „сингъл“ не е присъщ и на платформите, където вече стана практика да се пускат джаз-заглавия няколко седмици по-рано от излизането на съответния албум. За разлика от винила, това пари не струва, както не си струват и войните на форматите.
