„Тегли духът ми да пея как в нови тела се превръщат формите.“
Овидий, „Метаморфози“
National Geographic е полезен канал и всички ние имаме поне по един приятел, който гледа само него и нищо друго. Телевизията, разбира се, функционира така, че в този канал можем да видим рубрики като „Хищници“ или „Земноводни“, например. Телевизията е медиатор, но често, дори винаги, медиаторът се превръща в съобщение, заместител на чудото. На чудото на природата, в нашия случай. Все по-рядко успяваме да видим това чудо без посредничество, а за някои от нас Природата и нейните чудеса остават непознати и непознаваеми.
От посредничеството на телевизията е бил освободен Якоб фон Юкскюл, един от най-интересните естествоизпитатели, занимавал се между другото и с т.нар. кибернетика на живота – интердисциплинарен подход, изследващ как машините, хората и животните се контролират и комуникират помежду си, когото не бива да бъркаме с учредителя на т.нар. „алтернативен Нобел“. Смесим ли двете неща, рискуваме да попаднем в реториката „за/срещу глобалното замърсяване“, която неспирно се вихри в медии навсякъде по света в последните два-три месеца. Това най-малко искам. По-важно ми се струва да съхраним постоянното си любопитство към света, комбинирано от ведро спокойствие и хладен разсъдък за всичко предстоящо пред Земята и нейното население. И, разбира се, да преформулираме част от възгледите си, както правят някои от нас, строейки домовете си. От National Geographic вероятно отдавна са направили филм за съществото, за което искам да разкажа, най-вече заради начините, по които строи дома си. Аз обаче предпочитам BBC Earth с гласа на Дейвид Атънбъроу и долното видео не е избрано случайно:
Преди години, по време на една разходка из дебрите на родопските гори попаднах на странна гледка, която надали всеки би забелязал. Неголяма локва в средата на черен път с дълбоки коловози, използван единствено от дървосекачите. Около нея – прецизно подредени клончета от бор, всяко с приблизителна дължина от сантиметър, а може би и по-малко. Локвата пресъхваше, беше средата на лятото, а аз останах поразена, когато установих, че тези парченца дърво се движат из калта по краищата ѝ. Взех едно и го разгледах. Вътре в клончето насекомо беше направило своя дом, удобно скрито и защитено от някой вероятен естествен враг. Не съм се допитвала до източници, за да установя какво е това същество, а нямах и качествен снимков материал, за да търся повече информация. Наскоро обаче съвсем случайно попаднах на интересен проект, свързан с bagworm moths и се заинтригувах. Тези същества са носители на интересна метафора, с уговорката, че метафори около нас има навсякъде.
Bagworm moths не са червеи, както бихте предположили от името им. Можете да ги срещнете и като bagworms или bagmoths, а латинското наименование на раздела им, част от семейството Lepidoptera (пеперуди и нощни пеперуди), e Psychidae. Наименование, което, като имаме предвид, че пеперудите метаморфозират в жизнения си цикъл, но и заради Психея от древногръцката митология, няма как да не отзвучи у античния роман на Апулей „Амур и Психея“, у метаморфозите на „Златното магаре“ или дори у самия Овидий, с цитат от когото започнах този текст. Или с преображението на Грегор Замза. Дори и може би най-вече – ако се преместим малко напред в ХХ век – при Набоков и неговата пеперудена страст.
Целият живот на bagworm moths e свързан с трансформации. В началото му те са ларви, които строят къщата си от копринени протеини и наличните около тях материали – пясък, почва, парченца лишеи или части от дървото, но и от пластмаса, тъкани или каквото друго имат около себе си. Японската художничка Аки Иномата се възползва от последното, давайки възможност на гъсениците да създадат нови и различни домове. Това е само един от множеството ѝ проекти, свързани с така наречената „съвместна работа с други живи същества“ – израз, който можем да намерим в раздела Statement на сайта ѝ. Един от най-интереснитe сред тези проекти е Why Not Hand Over a “Shelter” to Hermit Crabs?, вдъхновен от идеята за две страни, които мирно си поделят земята.
От друга страна, bagworm moths всъщност са смятани за вредители, тъй като нападат и живеят по клоните на вечнозелени дървета, като иглолистните например, с чиито иглички, кора и клони си произвеждат къщи, някои от тях напомнящи формите на шишарките на дърветата или дори формите на пагодата. Като всеки вредител и за тях има предназначени пестициди. Но какво, защо и как хората наричат вредител е всъщност най-важният въпрос в редицата въпроси, които изникват. Той изниква тъкмо до въпроса какво хората наричат изкуство. И двата неминуемо са свързани най-вече с начина, по който различните хора (и различните същества, живеещи на тази планета) мислят за околния свят, за метаморфозите и възможността да се променим. Гъсениците на Аки Иномата се променят неусетно и инстинктивно, с безстрастието на природата, която употребява това, което е налично край нея, без непременно да го смята за изкуство. Ето че имаме толкова много погледи и ракурси към едно същество и при все това все още нищо не знаем за него. Бих нарекла това безпомощност, дори с риск да бъда обвинена в скептицизъм. В крайна сметка хората доста приличат на bagworm moths, ако не греша?
