Стивън Кинг е автор, който и днес не спира да пише, а според биографичната му книга „Мемоари на занаята“ цял живот се е борил за това да пише и цял живот е писал точно така, както е искал и за това, за което е искал да пише. Според нас има поне трима писатели вътре в Стивън Кинг, даже може би четирима, ако броим лицето Ричард Бакман. Кинг не е първият, който ползва псевдоними и който тематизира разполовеността на писателската личност чрез творчеството и живота си. Португалският поет Фернанду Песоа е подписвал стиховете си с около 70 различни псевдонима и само малка част от творчеството му носи неговото собствено име. Но ако оставим настрана Ричард Бакман и романите, излезли под този псевдоним, ето кои са според нас трите лица на Краля на хоръра.
Стивън Кинг – Класикът. Под тази рубрика бихме сложили класики като „Кери“, „Сиянието“, „Мизъри“, „Гробище за домашни любимци“ и т.н. Стивън Кинг – Меланхоликът. Виждаме този Стивън Кинг в текстове като „Сърца в Атлантида“, новелите от сборника „Особени сезони“ – все такива, които работят с едва доловимото, а понякога и ежедневно, но за сметка на това много по-страшно Страшно. Стивън Кинг – Фантазьорът. „Очите на дракона“, поредицата „Тъмната кула“, приказни фентъзи светове, в които някои страшни неща се случват по почти същия начин, както например в цикъла за Артуровите рицари.
Ето че има и четвърти Кинг, които се вмъква някак между останалите, не твърде нахално, но достатъчно, за да се опитваме да го изтикаме встрани и да не мислим за него. Това е Кинг – Бестселъровия, който, както казва и долното видео, вече прави митология от митологията на текстовете си. Нещо, което той винаги е правил, появявайки се във всяка една от екранизациите си, обикновено в епизодична, малка роля.
Във втората част от римейка на класическия „То“ Кинг се появява като продавача в магазина, на чиято витрина Бил разпознава стария си велосипед. И това е всъщност единствената отсянка на хорър, на истински хорър, такъв, какъвто е в романа и в предишната филмова версия. Решението да се направят два филма, които да проследяват двете времеви линии в романа – тази на детството и тази на зрелостта на героите, има само едно обяснение и то се нарича пари. Но това обяснение не е достатъчно да разбули мистерията около калпавия и неуместен хумор във втората част на новия „То“, по-подходящ за филми от нивото на „Последния ергенски запой“, зареден с нелеп оптимизъм, който неумело иронизира страшните, но вече не така страшни сцени.
Може би има и други обяснения за това, че новият „То“ не ни харесва и не ни изглежда като хорър. Иска ни се да мислим, че е възможно ние да сме пораснали и остарели и нещата, които биха изплашили едно съвременно дете са подобни на нещата, които са плашили нас през деветдесетте – например първия, класически „То“. Ако пренесем това обяснение върху филма и неговите сюжетни и режисьорски решения, донякъде можем да изясним контраста между хоръра на предишния „То“ и хумора на днешния. Това не изчерпва въпроса кога онова дълбоко и решително страшно писане, към което Кинг винаги се стремил, обвързвайки го с атавистичните детски, но и не детски страхове, се спука като червен балон, смали се като нелеп сгърчен клоун и изсъхна, изгуби очарованието си. Дали само и единствено касовият успех или неуспех са водещите причини, поради които страшното вече не е страшно или говорим за момент, след който насетне реалността може да се окаже по-страшна от фантазмените ужаси на дете от Нова Англия.
Търсим причината в сегментирането на филмовия пазар и смятаме да обясним точно какво имаме предвид. Във втората част на римейка на „То“ има една много важна за нас сцена – тази, в която Пениуайз маже лицето си с белило, точно както това прави Жокера, изигран от несравнимия Хоакин Финикс в едноименния филм на Тод Филипс. „Жокера“ е първият филм от поредицата на DC, наречена „Black Label“, в която ще попадат мрачни истории за отделни комиксови герои. Интересно. Разбира се, не мислим, че има търсено сходство между образа на Жокера и този на клоуна от „То“. Но двете сцени определено си приличат. А ако тръгнем от това сходство можем да заключим, че конвенциите за правене на кино се променят – комиксовите филми за Батман вече имат своя „сериозна“, мрачна линия, която търси, поне според нас, определени таргет групи.
А филм-класика като „То“ се трансформира в „псевдохорър“, с лигави и нелепи сцени на ужас. Не можем да не споменем една от малкото сред тях, напомнящи бегло сравнително хубав хорър – сцената, в която Бевърли и Бен попадат в смъртни капани – той заровен в горската землянка, а тя в кабинка на обществена тоалетна, пълнеща се с кръв. И ако не бяха рязко сменящите се сцени и театрално изигран ужас, можеше и да бъдем убедени. А и сцената се разпада в момента, в който те се прегръщат, спасени магично и със силата на любовта.
От Кинг – Меланхолика и неговия усет за страшното като част от цялостната материя на света и живота ни тук не е останало нищо. Има го Кинг – Бестселъровия и е останало малко от онова усещане за преливане между живота и писането, за което той говори в биографичната си книга. То е в образа на Бил Дендброу, но се разпада във финала на филма, когато Бил вече знае какви финали да ползва за книгите си. Всичко това е захаросано донеймайкъде, политически коректно, подправено с тартегиране и маркетингови стратегии кино. Зависимо кино. Точно обратното на филма за Жокера, доколкото можем да преценим от рецензиите му. За сравнение филм като странния The „Blackcoat’s Daughter“ ни внушава много повече усещане за ужас, отколкото „То“. И ако филмът освен всичко останало иска да покаже, че историите и тяхното възприемане се променят с времето, ние лично мислим, че се е провалил.
