Chang’e е името на китайската богиня на Луната и така се казва и Китайската лунарна програма, която в последните 12 години последователно отбелязва успехи във всяка от фазите си. В началото на тази година, на трети януари, Chang’e 4 кацна на далечната страна на Луната, а преди броени часове беше обявено, че едно от семената в Лунарната микроекосистема на борда е покълнало, пуснало е две листенца, а после е умряло от студ. На нас ни стана неимоверно интересно, първо защото обичаме растенията, второ – защото всеки път, когато стане дума за Космос, се вълнуваме, а какво остава, когато тези две вълнуващи и сами по себе си несъпоставими неща попаднат в такава, почти приказна близост. Затова и решихме да ви разкажем малко повече за проекта и за неговите (не)успехи.
Ако има фантастика, която да сближава нашите две теми – растенията и Космоса – то това са „Марсианецът“ с Мат Деймън от 2015 г. и „Интерстелар“ с Матю Макконъхи от 2014 г. И двата филма гледат далеч напред в едно (не)възможно бъдеще и докато в първия става въпрос за оцеляването на един човек, във втория залогът е далеч по-голям. Има обаче и трети проект – Space X на визионера Илън Мъск, а когато чуем за него, някак естествено се сещаме за „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри и носталгията, която ние прозираме в тях.
На Луната вече е покълнало семенце от памук. Същият онзи памук, за който Мая Анджелоу говори приблизително така: „Но бях видяла как злобните малки розички памук срязват пръстите…“ В малката екосистема, превозена с Chang’e и тежаща приблизително 2,6 кг., освен памук е имало семена от плевела Arabidopsis, които се отличават с висока поносимост на засушаване, а пък Arabidopsis Thaliana e първото растение с разчетен геном и е популярен образец при изучаването на молекулярната биология на растенията. Не по-малко интересни са другите участници в подбора – семена от картофи (и тук няма как да не се сетим за Големия картофен глад в Ирландия от средата на XIX век), плодови мушици (и се изкушаваме да мислим за „Смъртта на еднодневката“ на Вирджиния Улф), рапично семе (така се случи, че полетата с рапица замениха много други полета, включително ягодовите) и не на последно място – дрожди, за да има все пак нещо ферментирало на далечната страна на Луната.
Мисълта ни е за това, че Човечеството все го теглят (не)възможни и почти миражни задачи. Икар е само първият и неоспоримо трагичен опит. От него насетне не спираме да опитваме, и литературата, и изобщо изкуството маркират множество от тези опити, колебаейки се между трагизма, еуфорията и нещо трето, чиито семена е посял още Икар. A ние все ги берем, понякога без да знаем, че точно тях берем, вкусваме ги, понякога без да можем да направим разлика между ябълката от дървото на познанието и смокинята, в чиито плодове, говори модерната легенда, имало умрели оси.
Без значение дали ще успеем или няма да успеем да отгледаме памук или дори домати на Луната, дали ще колонизираме или няма да колонизираме Марс, все остава нещо, което няма как да надмогнем и то се съдържа в тъжния факт, че семеначето от памук е умряло в рамките на един лунарен ден или две земни седмици. Времето е, което ни тежи, уморява и понякога спасява. И се сещаме за още един фантастичен филм, от не така шумните, каквито са вече споменатите, базиран на едноименната новела на Хърбърт Уелс „Машината на времето“. В този филм Луната падна, не от тежестта на покълналия памук. Натежаха ѝ, според нас, човешките въжделения да надскочим себе си някак.
