20 години след появата на „Clandestino“, Ману Чао представя новото му издание с три изненади. Ако някой има морално право да пее за нелегалните, границите и мигрантите, това със сигурност е Ману. Баща му Рамон намира втора родина във Франция по времето на франкизма в Испания. Там става и директор на испанската секция на РФИ. Говорили сме си много за това как емигрант може да успее – моят баща също е прогонен от родния си Язмос и идва на българска територия. Когато Ману дойде в София стана дума за лъжите в живота, политиката, музиката и той ми разказа едно свое незабравимо преживяване – как една нощ на северния испански бряг един гигант го вдигнал за яката и го провесил над бездната с единствен въпрос – „и това ли е „ментира?“
Слушам новите моменти в албума с милионни продажби, слушания и, може би, посещения на концерти. Продължавам да се възхищавам как Ману успява да изиграе системата, играейки срещу нея. Не, това няма нищо общо с уж анти системните играчи – всичко изпято от него е преживяно. Последното парче от сегашната версия на албума е било подготвено и за първата, но остава неразработено. „Роудита“ е имало и винаги ще има около такива живи легенди. Правилата са горе-долу едни и същи. Такива имаше и при първото му идване в зала „Христо Ботев“ в Студентския град. Целият му досегашен опит с тях е възпят – не на спенглиш, а на испански с моменти на английски (и обратното), както и в новата версия на „Clandestino“, за която ще дойде дума след малко. В “Roadies Rules” имаме брас като за marching band от Ню Орлийнс – а може би по-скоро от мексиканска ранчера. Основните пороци са изрецитирани като лек за лечимото, останалото е път, път за никъде.
Със съжаление си признавам, че лично за мен енергията, с която преди две десетилетия Ману, а в следващите години и Лила Даунс, и „Модена сити рамблърс“, които добавяха локален „цвят“ в мигрантската тема, заради безкрайната мигрантска криза, ми изглежда на границата, на ръба, на изгасващия лъч (нов момент в беквокалите). С него е доайенът на калипсото – 79-годишната Калипсо Роуз. „Нямам дом, в който да се върна, никой не ме чака“ – добавя свой текст тя. Клипът е някак си по-жив от тяхното примирение, че песните не могат да оправят положението. Това всъщност е мисъл на друг мигрант – Раби Абу-Халил („ако вътрешно не си готов за промяна, никой не може да те отвори към нея“ – ми сподели наскоро той).
Кървавите граници са тема между „Clandestino“ и “Roadies Rules”. Аризонският блуз е лек, като аризонската мечта, нищо че говори за граница – „свободата не е престъпление“. Дали? И докога? Поне докато има такива като Ману Чао.
