„Цял живот се опитваше да настрои струните на разстроения живот“ – така един бразилски музикален журналист синтезира жизнения път на Жоао Жилберто. Един от бащите на боса-новата си отиде на 88, изгонен от хубавото си жилище в Рио със съдебно решение по дело, заведено от дъщеря му Бебел Жилберто. Не съвсем самотен, третата му жена остава до последно с него. И почти разорен, въпреки че на първа инстанция мейджър-компанията, която не му плаща правата от първите албуми, е осъдена да му възстанови пропуснати ползи и морални щети от около 40 милиона долара.
Друг е въпросът, че без Жоао музиката на Том Жобим би имала съвсем друга съдба – да си спомним, че първото изпълнение на “Chega de Saudade” с Елизет Кардозу минава незабелязано година преди китарата и гласът на Жоао Жилберто да го превърнат в манифест на зараждащото се „ново нещо“. На обратната страна на виниловия сингъл на 78 оборота е едно от малкото авторски парчета на Жоао, ономатопеята „Бим-Бом“, смятано от мнозина за първата истинска боса-нова.
Успехът не идва веднага за родения в Баиа музикант. Навършил е 26, опитвал се е да пее за местното радио и да пробие със собствена банда. Не се е получило. Китарният му стил тепърва включва джаз-елементи и идването на американския китарист Чарли Бърд в рамките на турнетата на „посланиците на културата“, организирани от Държавния департамент на САЩ с джазмени по Третия свят, се оказва съдбоносно.
Тогава Бърд припознава като сходни с джаза търсенията на Жоао и компания и в 1962 е организиран техен концерт в „Карнеги хол“. Озвучаването е неадекватно, част от изпълнителите не са на нивото на Жоао Жилберто и Серджо Мендес и седмица по-късно грешката е повторена в не по-малко престижен джаз клуб. Отзивите са неочаквано добри и когато достигат в Бразилия, Жобим, Мендес и Жилберто вече са звезди.
Следват нови покани в Щатите, прочутите записи със саксофона на Стен Гец и гласа на първата му жена – Ащруд и босата окончателно влиза в джаза и оттам в световните музикални тенденции. Жоао е разстроен – „те взеха една аматьорка за професионалистка“ – споделя за успеха на тази, с която ще се раздели, за да се появи година по-късно с певицата Миуша (майката на Бебел).
С военния преврат в Бразилия средата на 60-те не е най-безгрижното време, възпявано в „Момичето от Ипанема“. Жоао предпочита да остане в САЩ, други музиканти са в изгнание. Връщането му е в 1979, когато предпочита да работи с младото поколение – Жилберто Жил, сестра му Мария Бетания, Каетано Велозу…
Междувременно излиза и последния съвместен албум със Стен Гец, към който Жоао не таи неприязънтта си. Явно и уест коуст куул джаза му е тесен и при едно турне в Мексико записва албум с болерос. Малко по-късно, заедно с аранжора и диригента Клаус Огерман прави „Аморозо“ – един от жалонните си албуми, където включва и Гершуин, и класиката на Консуело Веласкес „Бесаме мучо“, и италиански хит в репертоара си.
Впоследствие “Estate” ще се превърне в запазен негов знак в концертите му – от Монтрьо до Рим. И колкото и невероятно да изглежда, синтезаторите в „Аморозо“ са на… Милчо Левиев.
Известен с пословична придирчивост към старите си парчета и непрекъснатото им изпипване при всяко ново изпълнение, Жоао наистина прескача от жанр в жанр – това, че е един от първите, смесили два стила (самба и джаз) и създали нов (боса), явно не му е достатъчно.
Последната поява на живо на Жоао е преди години по бразилската телевизия, където по пижама свири за внучката си „Момичето от Ипанема“. И ако босата е музиката на Жобим и текстовете на Винисиуш, гласът и китарата, които я превръщат в световно явление, са на Жоао Жилберто. Светът става все по-“Desafinado” и остава с един голям акордьор по-малко.
