Някои сигурно помнят стария израз за „като на кино“ – ни повече, ни по-малко, „мента на лента“. Ментарджиите все пак бяха на известна почит, но рядко някой без класически филологически познания можеше да извади етимологията им от глагола mentir (лъжа).
Да, досетихте се – ще слушаме мента в джаз, блуз, рок, шансон, самба, мамбо, електро и фламенко измерения. От пепърминт туиста с Челентано, през ментовия коктейл с бърбън на Рей Чарлз до дайкирито с Бебо Валдес. Ще се съгласяваме или не с лозунги от рода на „Мохито – си, текила – но!“, ще правим разликата между йербабуена (вид джоджен за коктейли) и мента, и защо не – ще си спомняме и детството с безалкохолните изражения на ментата с дяволски имена, или ментовия чай.
Около един подобен коктейл – „Мента фрапе“, Саура изгражда фабулата и естествено, кръщава така един от първите си наградени филми. Няма как в плейлиста да пропуснем и заглавното парче – ремастеризирано, както и други ментови записи от старите ленти на границата на 60-те с Тито Пуенте, Ерол Гарнър, Пърси Фейт или Хавиер Кугат.
“Zambo jazz” съвместяват извечната дилема на Хемингуей между мохитото и дайкирито. Ако не измазваха редовно стените на „Бодегита дел медио“, със сигурност щеше да личи признанието „оттук мина най-големият глупак, който тръгна да си поръчва дайкири“. Излишно е да казвам, че младият глупак бях аз, а срещу мен на стената бе написаното от ръката на самия Хемингуей „тук е моето мохито, във „Флоридита“ – моето дайкири“.
Няма как да не чуем и посветеното на дайкирито във „Флоридита“ парче. И понеже не може да го караме само на коктейли – вместо табуле с мента, завършваме с ментата в „косидо мадриленьо“, коплата на Маноло Ескобар. Оле!
