Когато за пръв път представих френския акордеонист Венсан Пейрани в „Джаз+“, току-що го бях открил в бившия склад, където се е държала градската гилотина на Невер (на снимката в материала). Малцина от гостите на фестивала знаехме, че сцената за откритията е имала такова предназначение – само мястото ѝ под шатото го подсказва, а се съмнявам, че и младите музиканти много-много са се интересували къде точно трябва да убедят публиката в таланта си.
Оттогава минаха над десет години и Венсан наскоро бе обявен за артист на миналата година. Говорили сме си за работата му с Емил Паризиен, включвали сме го в различни плейлисти и сме се наслаждавали на последния му концерт, вече в италианското театърче до шатото в любимия Невер. Два дни по-рано го гледах на премиерата на последния му тогава проект в Париж, а малкият му син бе с майка си на първите редове в залата. Тогава не знаех, че жената в живота на Венсан също е свързана професионално с музиката и че седмица по-късно двамата ще седнат в едно парижко студио, а тя ще изпее спокойно на фона на акордеона му любимите на синовете им песни.
И ето ги сега на типичната за издателите от АСТ корица – пъстроцветен минимъл, където Венсан държи в една ръка детската ретро-количка с педали, а на другата се е облегнала спътницата в живота му Серена Фисо. Началната песен е на родния ѝ индонезийски, но мекотата на изказа е същия и в самбите, в окситанската балада, хита на Генсбур, песничката на Бурвил, откъса от „Магьосникът от Оз“, последния хит на Луи Армстронг и естествено, „Бийтълс“. Тишини, подчертавани от дъха на акордеона, на моменти от музикални кутийки и пластмасови торбички (да, Венсан може да изкара подходящия звук от всичко заобикалящо го) и боди-перкусиите на Серена в окситанската балада.
При последната ни среща Венсан ми сподели как подбира старите парчета, на които дава нов живот – „пускам си вкъщи на случаен принцип и като ми привлече вниманието, знам, че ще почна да ги разработвам в дълбочина“. Предполагам, че и с тези, не само детски песни е било така. Че са си ги свирили и пели заедно в домашна среда, преди да се решат да посветят първия си съвместен албум на живите им съвместни творения Енцо и Изао. А гласът на Серена, минал през школовката на класиката и притежаващ импровизационните свободи на джаза, е не по-малко убедителен и като разказващ истории за малки и големи – всъщност тя вече има зад гърба си три подобни соло проекта. Там всъщност може да се открие и акордеона на Венсан, и посветена на първородния син балада. Ако сте пили Смалидон – хапчетата на Пипи да не „порастнете“, може да попаднете на тях и в „Дуенде“.
