Когато Ди Ди Бриджуотър трябваше за пръв път да пее в София, тогавашният ѝ мениджър настояваше да я чакаме с лимузина. Трудно, но все пак успяхме да го убедим, че в България това е признак на комплексарщина и за сметка това предлагаме френско спортно купе с вишнев цвят. Не знам дали бе националността или цветът на колата, които го убедиха, но Ди Ди изглеждаше много щастлива. Оказа се, че е израснала в центъра на американската автомобилна индустрия и нещата като престиж, цвят и форми ѝ бяха повече от ясни. Попитах я дали има разлика в усещането от вътрешната страна на лимузината. Оказа се, че разликата е за тези отвън. Светлата завист в очите им е далеч най-рядкото.
„Адът, това са другите“, пише Сартр в пиесата си „Затворени врати“, на което е достатъчно да противопоставим рая в допира с любимото същество, както го пеят Луи Армстронг и Ела Фицджералд в “Cheek to Cheek” в началото на плейлиста:
Логично е, когато си изкачил стълбата към рая, да не очакваш, че тя може да се превърне в път към ада. Смирненски го е разказал в неговата „Приказка за стълбата“, която не беше сред предпочитаните и препоръчителните четива по времето на тоталитаризма, за сега не знам. Именно тогава се появяваха химни на „упадъчната“ западна музика като “Stairway to Heaven”, “Highway to hell”, “Heaven and Hell”. Доколко личните усещания на артистите намират художествените си превъплъщения в подобни влезли в колективната памет мелодии е друг въпрос. „Дяволът е в детайлите“, както се казва – религиозни групички търсят под вола теле в текста на Плант, където става дума за “My sweet devil”. От своя страна Плант се шегува, че текстът му е бил продиктуван от ангелче.
Затова в плейлиста включваме свободни джаз-импровизации по съответните теми, с изключение на “So Long Ago, So Clear“ – финалът на първата част на “Heaven and Hell” и първа колаборация на Вангелис с Йон Андерсън. И, разбира се, почитта към Фреди Меркюри от колегите му в последния им студио албум след смъртта му, “Made in Heaven” с неговия глас, пиано и паметник на брега на Женевското езеро.
Монтрьо си остава магично място, където един огнен ад може да се превърне във вечен хит “Smoke on the Water”. И чрез статуите им да стане последен пристан на творци като Майлз и Фреди, чиято саморазрушителна сила е равна на таланта им.
