Похвалното слово, както е известно, е еклезиастичен жанр. Кой е Паоло Фрезу, знаете отдавна. С този любим италиански композитор и тромпетист се срещаме сравнително често и то най-вече във Франция. Още във вечерта на пожара в Нотр Дам, Фрезу написа в страницата си: “Това е пожар във всеки от нас, безкрайна тъга и огромна загуба. Но който е имал привилегията да чуе на живо музиката вътре в катедралата знае, че тя също прави святостта на мястото“. Само три дни по-рано излезе последния проект на Фрезу “Altissima luce – Laudario di Cortona”, който ще слушаме в дните на Възкресение Христово, а и не само…
„Именно музиката е езикът, показващ ни как красотата има своето място в света, защото без нея човечеството ще подивее – нещо, което се е случвало многократно в миналото. Музиката е призвана да пробие тази изолация. Всъщност джазът далеч не е само това, за което си мислим, може да е композиторката от времето на Монтеверди Барбара Строци, чиято музика също свиря. Джазът не е само интелектуална музика или фрий от 70-те. Това е музиката на границата на другите толкова различни музикални светове. Това е единствената съвременна музика, която може да пресъздаде цялата съвременност, историята, различията, включително и успеха на Тръмп. Дори в Италия джазът е единствената музика, която може да събере всичките различия в музиките на страната.“
Това са думи на Паоло Фрезу от предпоследната ни среща в Невер. А ето и малко подробности за това, което слушаме. Албумът, излязъл в навечерието на Страстната неделя в Италия е първото записано произведение с едновременно сакрален и профански характер. Както е видно от заглавието, той е намерен в църквата в Кортона, датира от 13 век и снимката му е на корицата на диска, а самата църква е изключително умело включена в клипа към албума:
Фрезу е завладян от мистичното и духовното, извиращо от простите народни мелодии,които служат за основа на разработките му и джаз-подхода в компанията на акордеониста Даниеле ди Бонавентура, с когото неведнъж се събират, включително с вокалния ансамбъл А Филета, който сме гледали и на софийска сцена. Медитативният характер на повечето пиеси не влиза в противоречие с темите за Исус и Богородица, но и за светците, които съотнесени към днешния ден с присъщата му криза на идентичността и липсата на толерантност. Лаудариумът е символ, който ни напомня откъде сме тръгнали – без значение дали става дума за средновековни възхвали или песни от сега, нещата не са променени толкова.
