Следващата история е за жена, превърнала се в еталон за сила и смелост. История за една жена, която минава през няколко ада, за да стигне до спасение. Нина Симон е с история, която е прекалено сложна, за да се гледа само от една страна.
Преди да стане символ на черната революция и движението за граждански права в Америка, тя е отраснала с мечтата и мисията да стане първата класическа пианистка с тъмен цвят на кожата в историята на Америка. Цял живот Симон е разкъсана между това, което иска и това, което е. Тя така и не намира покой до края на живота си.
Имайте предвид, че Нина Симон е страдала от биполярно разстройство, което е открито късно през живота ѝ и тя не е предприемала мерки, за да го контролира.
Родната къща на Нина Симон. Трайън, Северна Каролина /NYT/
През 1939 малката Юнис Уаймон свири в местната църква песни, които е научила от майка си. В публиката са родителите ѝ. Те са избутани в дъното на църквата и стоят там. Юнис настоява да бъдат сложени на първия ред и не започва да свири, докато това не стане. И така пред двама черни и много сърдити бели, Юнис дава първия си концерт. Всички са очаровани от таланта и лекотата, с която свири малкото момиче. Една дама на име г-жа Мазанович, бивша пианистка, решава, че ще вземе малкото, черно момиче под крилото си и ще я обучава на класика.
Всеки ден, Юнис репетира с г-жа Мазанович пиеси на Бах, Шостакович, Рахманинов и Бетовен. Осем часа всекидневни репетиции, които претопяват идентичността ѝ. Нещо, което в тези години няма как да разбере, но ще посвети половината си съзнателен живот в опит да върне времето назад. Часовете прекарани в белите квартали на Трайън я отдалечават от чернокожите ѝ приятели, но не я сближават с белите деца. И така Юнис остава в тилт. Без приятели и идентичност.
Мазанович и още няколко нейни приятелки създават фонд на името на Юнис и я пращат в Ню Йорк, за да учи класическо пиано и да изпълни мечтата си да свири в „Карнеги Хол“. Юнис кандидатства в „Института Къртис“ във Филаделфия, но не е приета, въпреки добрите си резултати.
Скоро парите от фонда приключват и Юнис е принудена да работи. Тя отива в столицата на забавлението по онова време – Атлантик Сити. Там става сервитьорка в бар. С парите, които изкарва, посещава частни уроци по пиано. Една вечер Юджин моли мениджъра на бара да посвири на пианото. Той се съгласява и тя започва да свири каквото ѝ дойде наум. От църковни химни, през поп парчета, класика и джаз. На края на вечерта мениджъра ѝ казва, че ако иска да си задържи работата, ще трябва да пее.
Юджин не е пяла пред хора до този момент, но ѝ трябват пари. От страх, че майка ѝ ще разбере, тя сменя името си на Нина Симон и започва да пее в баровете на Атлантик Сити. Тя е необичайна като Алиша Кийс през 99-та. Класически обучена афроамериканка, която свири и пее джаз по начин, нечуван досега. Деликатните ѝ пръсти и силния ѝ, бурен глас създават буря в чаша вода и я завихрят докато чашата не се пръсне. Тя все още крие, че пее „музиката на дявола“ от крайно религиозната си майка. Но с времето започва да ѝ харесва и тук някъде се заражда вътрешния конфликт, който никога няма да разреши. Класиката срещу новото, изтънчеността срещу дивашкото. Нина Симон някак намира баланса между двете.
https://youtu.be/ewNw78TpRPk
Симон не намира славата си, докато не се омъжва за Андрю Страут през 61-ва. Той е детектив от Ню Йоркската полиция и е известен с твърдата си ръка и водачески умения. Андрю напуска полицията и става мениджър на Симон. Двамата започват да градят империя с нейния талант и респекта, който той всява в хората. Андрю сбъдва детската мечта на Симон и ѝ урежда участие в „Карнеги Хол“. Нина изпраща писмо до майка си, в което пише: „Да, ще свиря в Карнеги Хол, но няма да свиря Бах“. След изпълнението ѝ в култовата зала, Нина става едно от най-популярните лица на десетилетието.
През 63-та животът на Нина Симон се обръща на 180 градуса. На 15 септември, същата година, в Бърмингам, Алабама, четири чернокожи момичета стават жертва на терористичен акт на Ку Клукс Клан. Те загиват при бомбардировка на църква. Нина Симон е толкова разстроена, имайки предвид, че самата тя е започнала кариерата си от църквата, че губи една октава в гласа си. Нина Симон пише “Mississippi Goddam” в резултат от смъртта на момичетата. Това се превръща в химна на движението за граждански права на чернокожите в Америка. Песента е толкова силна за времето си, че е издадена на сингъл въпреки нецензурния език в нея. По онова време е немислимо да изпееш „God damn“ и да очакваш, че песента ще види бял свят. Много магазини бойкотират сингъла и изкупуват, колкото се може повече плочи, само, за да ги счупят.
Междувременно с това личният живот на Симон не върви по план. Тя е родила дъщеря, но не може да намери време за нея. Нина решава, че ще забави темпото и няма да дава толкова много концерти из цялата страна. Това не се харесва на мъжа/мениджъра ѝ и той започва да ѝ посяга. С времето насилието върху нея става норма и тя го приема. В едно от писмата си пише: „Андрю ме пазеше от всички други, освен от себе си… Беше брутален, но го обичам.“
Движението на Мартин Лутър се разраства и с това и участието на Нина в него. Тя спира да прави популярна музика и се съсредоточава изцяло върху химни на революцията. Тя е на протеста в Селма и минава моста с всички останали протестиращи. Нина е на всяко голямо събиране на активистите. Там говори, пее, обсъжда и прави всичко възможно посланието ѝ да бъде чуто.
Андрю не харесва новото амплоа на жена си, която става все по-агресивна и психическото ѝ разтройство се засилва. Те губят всичките си връзки със звукозаписни компании в САЩ и са принудени да издават през европейски лейбъли. Това не е важно за Нина, която е надълбоко в революцията. Агресивната ѝ природа и обкръжение променят възгледите ѝ и тя се разграничава от Мартин Лутър Кинг и неговата идея за мирна революция. Започва да пропагандира въоръжена съпротива и да насърчава всички млади чернокожи да се въоръжат за предстоящата война.
Нина, Андрю и дъщеря им. Ню Йорк, 60-те. /flikr/
Бракът ѝ е в руини, тя не вижда дъщеря си, кариерата ѝ не съществува. След убийството на Мартин Лутър Кинг в Мемфиз през 68-ма, Нина пише и изпълнява песента „Why? (The king of love is dead)“ три дни след смъртта му. Това я слага отново в светлините на прожекторите и тя записва албум – “Nuff said!“. Албумът не се продава добре, защото е насочен главно към чернокожа аудитория, но този път движението е към края си.
До 70-та чернокожите са получили това, за което протестират. Вече имат пълни граждански права и нещата леко са се успокоили. Вече няма масови протести, никой не говори за гражданска война и Нина става излишна. Тя не знае как да се върне към популярни парчета и решава да напусне страната. Оставя халката си на масата и пише бележка на мъжа си: „Нямам нищо за даване, Андрю. Прекалено съм уморена да говоря.“
Нина Симон отива в Либерия. Държавата на свободните роби на брега на Африка. Там прекарва няколко години, в които се чувства като свободен човек. Болестта ѝ тотално я е превзела и тя губи контрола над нея. След дълги години на неглижиране, Нина взима дъщеря си при нея, но това не продължава дълго. Тя започва да я контролира и да ѝ посяга, както Андрю е посягал на нея. Дъщеря ѝ се връща в Ню Йорк и заживява с баща си.
Нина Симон дава здравето, гласа и личния си живот за кауза, за която никой не ѝ благодари. Тя приключва живота си така, както го е започнала – на ничия земя, чужда за себе си и далечна за околните.
