Следващата история е за жена, превърнала се в еталон за сила и смелост. История за една жена, която минава през няколко ада, за да стигне до спасение. Нина Симон е с история, която е прекалено сложна, за да се гледа само от една страна.
Преди да стане символ на черната революция и движението за граждански права в Америка, тя е отраснала с мечтата и мисията да стане първата класическа пианистка с тъмен цвят на кожата в историята на Америка. Цял живот Симон е разкъсана между това, което иска и това, което е. Тя така и не намира покой до края на живота си.
Имайте предвид, че Нина Симон е страдала от биполярно разстройство, което е открито късно през живота ѝ и тя не е предприемала мерки, за да го контролира.
Родната къща на Нина Симон. Трайън, Северна Каролина /NYT/
През 1939 малката Юнис Уаймон свири в местната църква песни, които е научила от майка си. В публиката са родителите ѝ. Те са избутани в дъното на църквата и стоят там. Юнис настоява да бъдат сложени на първия ред и не започва да свири, докато това не стане. И така пред двама черни и много сърдити бели, Юнис дава първия си концерт. Всички са очаровани от таланта и лекотата, с която свири малкото момиче. Една дама на име г-жа Мазанович, бивша пианистка, решава, че ще вземе малкото, черно момиче под крилото си и ще я обучава на класика.
Всеки ден, Юнис репетира с г-жа Мазанович пиеси на Бах, Шостакович, Рахманинов и Бетовен. Осем часа всекидневни репетиции, които претопяват идентичността ѝ. Нещо, което в тези години няма как да разбере, но ще посвети половината си съзнателен живот в опит да върне времето назад. Часовете прекарани в белите квартали на Трайън я отдалечават от чернокожите ѝ приятели, но не я сближават с белите деца. И така Юнис остава в тилт. Без приятели и идентичност.
Мазанович и още няколко нейни приятелки създават фонд на името на Юнис и я пращат в Ню Йорк, за да учи класическо пиано и да изпълни мечтата си да свири в „Карнеги Хол“. Юнис кандидатства в „Института Къртис“ във Филаделфия, но не е приета, въпреки добрите си резултати.
Скоро парите от фонда приключват и Юнис е принудена да работи. Тя отива в столицата на забавлението по онова време – Атлантик Сити. Там става сервитьорка в бар. С парите, които изкарва, посещава частни уроци по пиано. Една вечер Юджин моли мениджъра на бара да посвири на пианото. Той се съгласява и тя започва да свири каквото ѝ дойде наум. От църковни химни, през поп парчета, класика и джаз. На края на вечерта мениджъра ѝ казва, че ако иска да си задържи работата, ще трябва да пее.
Юджин не е пяла пред хора до този момент, но ѝ трябват пари. От страх, че майка ѝ ще разбере, тя сменя името си на Нина Симон и започва да пее в баровете на Атлантик Сити. Тя е необичайна като Алиша Кийс през 99-та. Класически обучена афроамериканка, която свири и пее джаз по начин, нечуван досега. Деликатните ѝ пръсти и силния ѝ, бурен глас създават буря в чаша вода и я завихрят докато чашата не се пръсне. Тя все още крие, че пее „музиката на дявола“ от крайно религиозната си майка. Но с времето започва да ѝ харесва и тук някъде се заражда вътрешния конфликт, който никога няма да разреши. Класиката срещу новото, изтънчеността срещу дивашкото. Нина Симон някак намира баланса между двете.
Симон не намира славата си, докато не се омъжва за Андрю Страут през 61-ва. Той е детектив от Ню Йоркската полиция и е известен с твърдата си ръка и водачески умения. Андрю напуска полицията и става мениджър на Симон. Двамата започват да градят империя с нейния талант и респекта, който той всява в хората. Андрю сбъдва детската мечта на Симон и ѝ урежда участие в „Карнеги Хол“. Нина изпраща писмо до майка си, в което пише: „Да, ще свиря в Карнеги Хол, но няма да свиря Бах“. След изпълнението ѝ в култовата зала, Нина става едно от най-популярните лица на десетилетието.
През 63-та животът на Нина Симон се обръща на 180 градуса. На 15 септември, същата година, в Бърмингам, Алабама, четири чернокожи момичета стават жертва на терористичен акт на Ку Клукс Клан. Те загиват при бомбардировка на църква. Нина Симон е толкова разстроена, имайки предвид, че самата тя е започнала кариерата си от църквата, че губи една октава в гласа си. Нина Симон пише “Mississippi Goddam” в резултат от смъртта на момичетата. Това се превръща в химна на движението за граждански права на чернокожите в Америка. Песента е толкова силна за времето си, че е издадена на сингъл въпреки нецензурния език в нея. По онова време е немислимо да изпееш „God damn“ и да очакваш, че песента ще види бял свят. Много магазини бойкотират сингъла и изкупуват, колкото се може повече плочи, само, за да ги счупят.
Междувременно с това личният живот на Симон не върви по план. Тя е родила дъщеря, но не може да намери време за нея. Нина решава, че ще забави темпото и няма да дава толкова много концерти из цялата страна. Това не се харесва на мъжа/мениджъра ѝ и той започва да ѝ посяга. С времето насилието върху нея става норма и тя го приема. В едно от писмата си пише: „Андрю ме пазеше от всички други, освен от себе си… Беше брутален, но го обичам.“
Движението на Мартин Лутър се разраства и с това и участието на Нина в него. Тя спира да прави популярна музика и се съсредоточава изцяло върху химни на революцията. Тя е на протеста в Селма и минава моста с всички останали протестиращи. Нина е на всяко голямо събиране на активистите. Там говори, пее, обсъжда и прави всичко възможно посланието ѝ да бъде чуто.
Андрю не харесва новото амплоа на жена си, която става все по-агресивна и психическото ѝ разтройство се засилва. Те губят всичките си връзки със звукозаписни компании в САЩ и са принудени да издават през европейски лейбъли. Това не е важно за Нина, която е надълбоко в революцията. Агресивната ѝ природа и обкръжение променят възгледите ѝ и тя се разграничава от Мартин Лутър Кинг и неговата идея за мирна революция. Започва да пропагандира въоръжена съпротива и да насърчава всички млади чернокожи да се въоръжат за предстоящата война.
Нина, Андрю и дъщеря им. Ню Йорк, 60-те. /flikr/
Бракът ѝ е в руини, тя не вижда дъщеря си, кариерата ѝ не съществува. След убийството на Мартин Лутър Кинг в Мемфиз през 68-ма, Нина пише и изпълнява песента „Why? (The king of love is dead)“ три дни след смъртта му. Това я слага отново в светлините на прожекторите и тя записва албум – “Nuff said!“. Албумът не се продава добре, защото е насочен главно към чернокожа аудитория, но този път движението е към края си.
До 70-та чернокожите са получили това, за което протестират. Вече имат пълни граждански права и нещата леко са се успокоили. Вече няма масови протести, никой не говори за гражданска война и Нина става излишна. Тя не знае как да се върне към популярни парчета и решава да напусне страната. Оставя халката си на масата и пише бележка на мъжа си: „Нямам нищо за даване, Андрю. Прекалено съм уморена да говоря.“
Нина Симон отива в Либерия. Държавата на свободните роби на брега на Африка. Там прекарва няколко години, в които се чувства като свободен човек. Болестта ѝ тотално я е превзела и тя губи контрола над нея. След дълги години на неглижиране, Нина взима дъщеря си при нея, но това не продължава дълго. Тя започва да я контролира и да ѝ посяга, както Андрю е посягал на нея. Дъщеря ѝ се връща в Ню Йорк и заживява с баща си.
Нина Симон дава здравето, гласа и личния си живот за кауза, за която никой не ѝ благодари. Тя приключва живота си така, както го е започнала – на ничия земя, чужда за себе си и далечна за околните.
