През 1990-та в двата края на Европа започва музикална революция. На източната граница на континента инж.Митко Димитров регистрира фирма „Пайнер“ в търговския регистър и започва новата пост-соц вълна у нас. На западната граница един рейв ентусиаст е толкова впечатлен от микстейп с парчета, които Лиъм Хоулет е направил на синтезатор „Moog Prodigy“, че без някакъв очевиден талант или идея, държи да направи група с новия си приятел. Това е британската музикална революция на 90-те и за разлика от нашата, за нея си заслужава да се пише.
Също като пънка на 60-те и 70-те електронната музика и феновете ѝ са отричани от голяма част от слушащото хитове като „Ice Ice baby“ и „Hold on“(Wilson Philips) население. Обикновените хора знаят, че през нощта в определени клубове се събират разни откачалки с цветен грим и биберони в уста, за да слушат музика направена на синтезатор, която на всичкото отгоре само се повтаря. Те са наркомани, пияници, отрепки и децата на обикновените хора нямат право да общуват с тях.
Рейв парти, Англия ранните 90-се /miifotos/
От друга страна електронната музика е общество. Отхвърлените, неразбраните, ненужните, изтърсаците на поколението си се събират за няколко часа в племе, което не съди другите, на място, на което принадлежат и слушат музика, която само те разбират. До момента, в който частния клуб на електронната музика не става публичен, благодарение на Кийт Флинт.
В края на осемдесетте и началото на деветдесетте единственото спасение за Кийт е музиката. Той не може да я прави, но знае как да изкарва емоциите си с нея и това му стига.
Отраства в Есекс, южна Великобритания. В семейство изпълнено с крясъци и скандали. Майка му и баща му се разделят, когато той е малък. За много деца това би било повод да се затворят в себе си и да страдат по свое му, но не за Кийт. Той става агресивен, въпреки че никога не посяга физически на някого. В училище не се справя добре, заради дислексията си. Няма много приятели и това го кара да се чувства отритнат.
В двора на малката гимназия, където учи Кийт, има заек. Момчето прекарва почти всяко междучасие при заека. Говори му, гали го и се грижи за него. В крайна сметка всички искаме едно и също. Но в замяна Кийт получава вечното недоволство на баща си. Никога не е достатъчно добър за местния бизнесмен, който очаква повече от сина си. На 15 Кийт е изхвърлен от гимназията, защото идва с прическа гребен на училище. Това е последната капка за директора и той е освободен.
Кийт като тийнеджър /the mirror/
След това е записан в „специално“ училище, където баща му се надява и стиска всички палци на ръцете и краката си, момчето му да бъде „оправено“. След неуспешна терапия и опит да бъде успокоен Кийт приключва гимназията с всички комлекси, които един човек на 19 не трябва да има. И естествено търси общество, което да го приеме такъв, какъвто е. Баща му го гони от вкъщи и Флинт е приет в новото си семейство на себеподобни.
Кийт няма нито образование, нито талант. Той не може да пее, не може да свири, дори е спорно, колко добре танцува в класическия смисъл на думата. Това, което има, е много енергия и харизма. Ако съчетаете двете с необикновения му стил и прическа, ще получите електронния Сид Вишъс – лицето на новата субкултура. Тази, която идва със синтетична музика и синтетични наркотици.
Това, което чува на касетата дадена му от Лиъм на партито през 90-та, го вманиачава и за първи път през живота си му дава смисъл. След траковете той преследва Лиъм в продължение на няколко дни, за да го убеди, че трябва да сформират група. Така и става. Двамата заедно с Лирой Торнхил започват да се наричат „The Prodigy“, кръстени на машината, която им е дала новата музика. След няколко месеца към тях се присъединява и MC-то Максим.
The Prodigy, 1990 /e-wiki/
В началото всичко е електронно. Няма вокали, има само сампли, миксирани от Лиъм и клавишните секвенции изсвирени от Лирой. Кийт и Максим са танцьорите на групата. Феноменалното на „The Prodigy“ е, че те са първата електронна група, която можеш да гледаш на живо. При тях има нещо повече от един DJ на пулт. Те носят духа на субкултурата и присъствие като никои други досега. До голяма степен това се дължи на енергията на Кийт.
Първите им два албума “Experience”(1992) и “Music for the jilted generation”(1994) са строго инструментални. Стилът е агресивен и превземащ. Групата се превръща в шампион на ъндърграунд сцената, а Кийт е нейното лице. Албумите имат комерсиален успех, но критиците все още не могат да разберат какво е това и го подминават с насмешка. Не че някой им е искал мнението или уважението.
За добро или за лошо това се променя през 96-та. Лиъм и Лирой работят върху музиката на следващия албум – „The fat of the land“. Кийт чува парчето, което ще стане известно като „Firestarter“ и казва на Лиъм, че иска да запише вокали върху него. Лиъм го приема като шега и го оставя да прави каквото иска, защото има много работа. Той продължава да работи върху останалата част от албума, докато Кийт си играе на певец. На следващия ден чува варианта на Кийт и е впечатлен.
“Firestarter” е мостът между суб и поп културата. С текста си Кийт прави „The Prodigy“ разпознаваеми и големи. Нещо, за което феновете ще го намразят. Той дава свещената музика, предназначена само за тяхното общество на всички и то без да ги пита. Кийт не го прави нарочно, той просто иска да остави нещо след себе си. Прави го, за да изкара агресията и насъбралата се енергия.
Идват “Breath” и “Smack my bitch up”. “The prodigy”стават интернационални. Членовете на групата вече са богати и разпознаваеми. Славата ги удря като товарен влак и Кийт му изпуска края. Той става зависим към алкохол, наркотици и жени.
Затвореното общество от цветни рейвъри намира нови комири и „The Prodigy“ трябва да се научат как да плуват на повърхността. Трябва да разберат какво означава да си голяма звезда и по-важното – как се задържаш на върха след комерсиален успех. „The fat of the land“ става платинен и е приет добре от критиката. Това е нещо, което не се е случвало в живота на Кийт. Той не знае как се реагира в такава ситуация и като всеки объркан човек, с предостатъчно енергия и самочувствие, се възгордява.
Два албума по-късно и вокалите му вече не фигурират в албумите на групата. Той се опитва да направи соло кариера, но не успява, защото както стана ясно по-рано, той не може да пее, не може да свири, не чете музика и няма някакъв отличителен талант извън присъствието си. Неуспехът му го хвърля по спиралата на падащите звезди и събира лоши навици по траекторията си. Той влиза все по-надълбоко в бездната на зависимостта и това влияе на така или иначе разклатеното му психическо здраве.
Кийт се опитва да се оправи. Той се жени, връща се в родния си град, започва да спортува и отказва синтетиката. За десетина години всичко изглежда добре.
Кийт на фестивала в Гладстънбъри, през 2018г.
Британската електроника промени траекторията на световната музика. Излязоха групи и артисти, които ни показаха друг начин на себеизразяване. Тридесет години по-късно “Breath” все още е парче, което можеш да слушаш отново и отново. Тридесет години по-късно и всеки себеуважаващ се DJ знае, какво е направил Лиъм Хоулет на синтезатора си. Тридесет години по-късно и „Пайнер“ все още е най-успешната музикална компания в България.
