Малко след парижки концерт на Дизи, младият Мишел Льогран открива джаза. За жалост на родителите си музиканти и на преподавателката си Надя Буланже, Мишел намира бъдещето си в него, а не на конкурса за млади пианисти в Рим например. Но пък останалият свят е очарован.
На 22 години, по предложение на арт-директора на Филипс, Льогран започва като оркестратор и се съгласява срещу скромните 200 долара да създаде един от най-успешните, както се казват сега, „кураторски плейлисти“ по темата „I Love Paris“. Освен подредбата на хитове, свързани с Париж от двете страни на океана, той свири и дирижира.
Засрамени от неочаквания успех на албума, Колумбия му предлагат да запише албум с джазмени от каталога им. Така се ражда албумът „Льогран джаз“ (игра на думи с „големия“ джаз), където под неговото диригентство записват и Майлз Дейвис, и Джон Колтрейн, и Фил Уудс, да не говорим за пианистите Кени Дрю и Бил Еванс, флейтистa Хърби Мен и още куп приятели. Успоредно с това, заедно с Еди Баркле написва „Once Upon a Summertime”, оценена и от Майлз, и от Оскар Питърсън, и от Чет Бейкър. Ащруд Жилберто я прави своя, както и първия му признат международен хит „I Will Wait For You“.
До големите му филмови хитове има още време, в което ще се опита да вкара рокендрола във Франция с магично трио с променени имена, зад които стои гласа на Анри Салвадор и текста на Борис Виан. С големия си оркестър прави забавна забавена версия на „Rock around the clock“, а с Дарио Морено се заиграва и с мамбото – лековато, по италиански, след като година по-рано е бил доста по-сериозен с испанските теми, от Фая до Лекуона, без да пропуска пасодоблето, описано грешно в спотифай като „Jungle drums“.
Навлизането на самбата в Европа също не става без негово участие и горе-долу съвпада и с първите му ангажименти в киното („Кариока“). Пак тогава вкарва и Нугаро в джаза с песента, посветена на… киното. По това време вече работи и с Годар, и с Жак Деми, в чийто дебют Анук Еме записва заглавната тема на „Лола“.
Малко по-късно „Шербургските чадъри“ им носят Златна палма в Кан. Темата е благодатен джаз-стандарт и за японската бразилка Лиза Оно, и за датската американка Сюзи Хилдгард, и за триото на Кени Дрю, за когото стана дума по-горе. Но така и не стига до „Оскар”, за разлика от последвалите хитове, първият от които е първо записан на английски, после на френски, наскоро и на испански с гостувалата ни Кармен Парис, че и на български от обичайната заподозряна в подобни случаи Богдана Карадочева. Вторият идва 4 години по-късно с темата от „Лятото на 42-ра“.
Завършваме с темата му за любимия на поколения „Ум, белият делфин“ – тук във версията на Никола Фолмер от албума му с музика на Льогран. Оттам е и темата от „Госпожиците от Рошфор“, включена и в изпълнение на квартета на Стефан Кереки.
А в деня преди да отлети на небето, излезе и прекрасното изпълнение на триото Маре Нострум с интро на Ришар Галиано, преминаващо през развитие на темата с тромпета на Паоло Фрезу и за разкош – финал в целия финес на тримата. Вместо сбогуване с автора.
