Когато джазмените са израснали с музиката на Хендрикс, Пърпъл и Цепелин, няма нищо странно да се опитват да я предават в своя идиом. Дори и Френският национален джаз-оркестър им посвети една от своите програми в 2007:
Приятелят ни Нюен Ли, още преди идването си на Джаз+ фестивал, вече бе дал своя принос с Purple – Celebrating Jimmy Hendrix и му предстоеше да разработи със свои интродукции парчета на Джанис, Цепелин, Марли и Бийтълс в проекта „Песните на свободата“.
Не по-малко свободни се чувстваха акордеонистът Венсан Пейрани и саксофонистът Емил Паризиен в излезлия в 2018 „Living Being II“, където дори и в заглавието на албума използваха любимата на Цепелин номерация от първите им тави.
В разговора ни в Невер през миналия ноември, Венсан не се отнесе благосклонно към провокацията ми дали биха поканили като гост-китарист Нюен – техният им вършел нужната работа.
Ал ди Меола също с удоволствие включва „Black dog“ в концертното си турне на „Elegant Gipsy“, a банджо-версия правят по-неизвестните блуграс американци Хейсийд дикси. Все пак, най-отдавнашна е версията на бразилеца Еумир Деодато, като неговият сънародник Рикардо Винини също я включва в свой албум „Viola extrema“ през 2010.
Френско-италианската връзка на същото парче води към Алдо Романо (ударни) и Реми Виньоло (бас) и Батист Тротиньон (пиано), албумът отново е посветен на поколението на цветята. Американската е тук:
Класическите интерпретации с моменти на джаз-импровизационни моменти съответно откриват и закриват плейлиста. В началото са познайниците „2 Cellos“ – с интро („Ударите на съдбата“) от Петата симфония на Бетховен. В края – познахте, цигуларят Дейвид Гарет, следван от квартета „Бонд“ с благодатния за струнни „Кашмир“.
Въпреки че, ако сте го чули в аранжимента за Лондонския филхармоничен оркестър, останалите не са кой знае колко по-различни. Лично аз предпочитам мексиканското китарно дуо „Родриго“ и Габриела малко преди тях. Или пианото на Рик Уейкман, да не говорим, че и Кийт Емерсън също има свой трибют към „Led Zep“. При големите е така.
