Едно събитие преди точно 150 години – създаването на кубинския национален химн – е причина датата 20 октомври да се чества като ден на кубинската култура.
Да, за разлика от българската, честваща писмеността, кубинската чества музиката като решаващ елемент на националното единение. Но поради самия си характер, музиката е и най-лесно възприемана и извън територията на острова.
Като част от развлекателната индустрия, открай време кубинската музика е била сред сигурните стойности в експортната листа, въпреки силната конкуренция на рома и пурите.
За съжаление на едни и радост на други, по-значимите постижения на съвременното музикално творчество на кубинските автори – което до голяма степен се отнася и до българското – се реализира най-вече извън родината им.
Сериозното образование, което младите творци получават в Куба в съчетание с неограничените възможности за контакти и реализация на световните сцени и пазари е факт. Както е и факт, че голяма част от новата генерация в Куба, заразена в не по-малка степен от бацила на консумеризма, се отдава на тамошния вариант на чалгата – регетона.
Ако не вярвате, в архива ни е свидетелството на Харолд Лопес-Нуса – четвърто поколение композитор и пианист, с който ви срещнах в края на пролетта.
Разбира се, има нови изгряващи звезди като Дайме Аросена, които се радват на подкрепата на мултинационални меценати, това им позволява да работят в родината си. И ако някои от младите таланти като Алфредо Родригес в момента са се установили на отсрещния бряг, не трябва да пропускаме мястото на Монтрьо и в частност на Куинси Джоунс в тяхното откриване и израстване.
Трети, като Чучо Валдес,“Gema 4”, Йелси Ередия, Ибет де Лос Анхелес, „Вокал Ироко“, Архелия Фрагосо, отдавна избират Европа и в частност Испания, Франция и Германия за втора родина и за това условно сме сложили „европейски“ в таговете.
За съжаление, в Спотифай липсва композицията, която Роберто Фонсека ни посвети след първото си гостуване на Джаzz+ фестивал преди десет години, но видеото е тук:
Затова плейлистът ни е посветен на кубинска в душата си музика, неделима част от световната музикална съкровищница, в която рядко присъстват националните химни.
За сметка на това теми като „Гуантанамера“ и „Чан Чан“ са синоними на идентичността на техните създатели.
