Без значение дали въртите хурка, рибарска макара или педали на велоергометър, терминът на английски е спининг. Това е и заглавието на последния албум на последното трио на италианския композитор и тромпетист Флавио Болтро.
Познат ни още от работата си с Мишел Петручани, Флавио е бил винаги свободен импровизатор, който в конкретния случай не разчита на хармоничен инструмент като пиано или китара. В заглавната композиция променливите ритми на ударните позволяват на дуета контрабас-тромпет да се появява като от нищото. Да се преконфигурира неусетно в дует бас-барабани и да кулминира във финална импровизация в трио. “Black Jack” – разположена между две достойни за Чет балади – е в най-добрите традиции на би-бопа: ритмично-отривиста, а ла Дизи, като електронните й ефекти на моменти насочват и към късния Майлз:
Който е имал късмета да гледа Болтро на живо е забелязал, че лесните и предсказуеми решения не са част от музицирането му. Това, което се казва за акробатите, които не използват предпазна мрежа е до голяма степен характеристика на триото му. Каскади от звуци, които едновременно запленяват и предизвикват усещане за безбрежна освободеност.
Дори хитът от 60-те „Roma, non fa stupida stasera“ в интерпретацията на Болтро, Мауро Батисти (контрабас) и Матиа Барбиери (ударни) е по-млад от Нино Манфреди – героят в едноименния мюзикъл от същото време, който никога не стига до големия екран, но чиято музика е по всички големи сцени:
