Изминаха повече от 4 години, откакто Константин Кучев развесели и учуди публиката на „България търси талант“ с песента си „Му-му“. На всички ни стана ясно какво е да срещнеш крава на луната и до какво може да доведе това.
Не знам дали тогава България намери талант в негово лице, но на българската музикална сцена безспорно се появи един изпълнител, който не се бои да експериментира. Междувременно Косьо се дипломира с поп и джаз пеене в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, а участията му като музикант и композитор в десетки проекти развиха неговите заложби.
Винаги усмихнат и пълен с нови идеи, с Косьо е удоволствие да се общува. Срещаме се след премиерата на съвместния му албум с певицата Зора – „Лале“, която се състоя миналия петък в столичния клуб „Студио 5“.
Как се намерихте със Зора и какво ви събра?
Срещнахме се преди около пет години в Музикалната академия, по време на репетициите за един мюзикъл. Когато за пръв път чух гласа на Зора, усетих неподправеност и чистота, извиращи като че от някое горско поточе. Тя ми показа свои авторски песни. И двамата пишехме текстове и музика. Беше съвсем естествено да започнем да творим заедно. Известно време разчитахме най-вече на импровизации, докато миналата година най-сетне решихме да запишем и развием идеите си.
Какъв беше пътят на този албум, трудно ли се появи на бял свят?
Пътят на албума „Лале“ беше и продължава да бъде низ от чудеса. Нашите приятели бяха първите, които искаха този албум и ни подкрепиха по всеки възможен начин, за да го запишем. След това спечелихме награда от „Музикаутор“, които оцениха текстовете и музиката ни.
Намерихме и най-добрия звукорежисьор, готов да поеме нашите песенни истории и да ги запише в цялото им звуково многообразие – Владимир Бочев. И така започнахме записите. Постепенно към екипа се присъединиха страхотните музиканти Петър Йорданов – Бъни, Пламен Димитров, Димитър Милушев, Евгени Чакалов, Радослав Михов, Даниеле Феббо, Ники Маринов, Кристияна Герджикова.
С всеки изминал месец на работа албумът звучеше все по-живо и пълнокръвно. Разходите многократно надхвърлиха първоначалния бюджет, който си бяхме определили, но като с вълшебна пръчица винаги и точно навреме пристигаше необходимото финансиране. И така успяхме да издадем албум с 19 напълно различни в стилово отношение, но вътрешно свързани помежду си песни. Не можехме да ги разделим – заедно те съставят една по-голяма история.
Албумът излиза благодарение на финансовата подкрепа на дарители. Вярваш ли в тази форма на съществуване на съвременното изкуство?
Напълно. Вече за втори път издавам албум с помощта на дарители. По този начин публиката избира изкуството, което получава. Избягват се звукозаписни лейбъли и пъблишъри, които в до голяма степен гонят свои интереси, без да се интересуват от качеството на продукта и влиянието, което оказва върху аудиторията.
В отношенията между творци и публика, която подкрепя творчеството, всичко е много по-чисто и директно. В България все още този метод не е достатъчно популярен, но тепърва ще се развие.
Работата ти на музикант често е свързана с децата? Какво ти дава общуването с тях?
Децата са празни, бели листи. Когато съм с тях, се изчиствам от цветовете си, докато отново се почувствам празен и бял. Когато пиша песен, често си казвам: Как биха я изпели децата? И нещата тръгват. Често създавам образа си за представление или концерт от нещо, което някое дете ми е подхвърлило в същия ден.
Каква е твоята формула, за да запазиш детското в себе си?
Да върша смели лудории. Да играя най-вече със себе си, да предизвиквам втвърдяващите се в мен нагласи и представи. Като сменям посоката, като променям онова, което правя и което съм. За да се завърна отново към себе си в един миг и да кажа: Колко уютно е тук.
Голяма част от текстовете на песните в „Лале“ имат приказни елементи. Какви са необходимите условия твоят приказен свят да съществува?
Движение в пространството. Пътища и пътечки, лица и сърца. И после – тишина, в която да ги усетя. Изглежда, че аз самият трябва да се превърна в приказен герой, да поема на път към непознати земи и да изживея хиляди невероятни приключения, за да мога след това да пиша за тях.
Песента „Хлебарят“ е пълна с хумор. Важна ли е усмивката, за да може една песен да достигне до сърцето на слушателите?
Хуморът е животоспасяващ. Не разбирам хората, които си позволяват да живеят без или с ниско ниво на чувство за хумор – най-вече към самите себе си. Това са и най-опасните хора на планетата. Онези, които не прощават нищо на никого, които в крайна сметка не приемат нищо и никого, освен самите себе си.
От друга страна, външната усмивка често е само това – външна. Друго е да се усмихваш със сърце – и това всеки може да го усети. Хлебарят е човек, който обича хората и тази обич я предава с хляба, които прави за тях. Толкова е просто. Радостта и тъгата са едно и също нещо в сърцето. Там и двете се наричат с едно име: любов.
А сега няколко въпроса, които се съдържат в поканата за премиерата на „Лале“.
Какво сънува хлебарят?
Утрешния хляб.
Къде се разхожда лалето, когато никой не го гледа?
В окото на Онзи, който гледа.
Колко мравки живеят в клоните на дървото?
Колкото кажеш.
Какъв е любимият десерт на господина с два носа?
Последният път, когато го срещнах, твърдеше, че само ароматът на въпроса му бил достатъчен.
Какво става, когато притежаваш твърде много акъл?
Къл-къл-къл.
Накъде лети дядото?
Когато станем дядовци, ще ти кажа. Или пък ти на мен. Ако виждаме някакъв смисъл в този въпрос, или ако изобщо си го спомняме.
Какво казват очите на елена?
Вселена.
Как Рут намира дома си?
Е, няма да ви казвам всичко пък. Чуйте диска!
От какво се страхува Иов?
Забележително е, че Иов не се страхува. Ако щете, вярвайте! Чуйте диска!
Кое е любимото занимание на океанската медуза?
Да глади своите дрехи, да пари и да пее.
За кого сме залепнали?
За ръката на Някой, който ни обича.
Снимки: личен архив
